Доброто наречено магия!

Утрото настъпи бързо. И денят щеше да си отиде така. Беше късно лято и първите есенни стъпки вече се усещаха. 

Стоян стана и се зае със сутрешните си задължения. Той беше седемдесетгодишен мъж, вдовец. Със своята покойна баба нямаха деца. Факт, който ѝм тежеше, но се примириха. И сега, вече сам, Стоян живееше ден за ден. Занимаваше се с градинката си, с къщата, с животинките. Селото, в което живееше се намираше точно до гъстите гори на един хълм в Родопа планина, в самото ѝ сърце. Дивият и смолист мирис от гората се носеше над селото и омагьосваше всички. 

„Тук съм роден и тук ще умра, в скута на Родопи.“ – казваше на съселяните си Стоян, вдишваше горската омая и притваряше очи. Вечер той сядаше със Стою, негов съсед, на чаша ракийка. Пиеха, гледаха горите и всеки път Стоян казваше:

-Който веднъж е дошъл в Родопи, сърцето му завинаги остава тук. Това е то – любов за цял живот.

И тази сутрин Стоян си направи чаша кафе и се подготви за тръгване. Сега се беряха билките. Той отиваше по – специално за една, воляника или другото ѝ име мащерка. Сутрин беше полезно за здравето да се пие чай от воляника, но Стоян си правеше кафенце и започваше ежедневните си занимания. На обяд, след като обядваше, той дремваше за час, после ставаше и си правеше чай от ароматната мащерка. 

Пиеше го бавно и продължително, и омаята от чая се смесваше със зрителната наслада от панорамната гледка пред него. „Тук е раят!“ – си мислеше той и притваряше очи.

Потънал в размисли Стоян изпи кафето си, нарами торбичката си и излезе. На двора подсвирна на Лъвчо и двамата тръгнаха.

Лъвчо беше кучето му, средно голамо на ръст, по – скоро дребно, чисто бяло. Едното му ухо беше изядено, не се знае от кого. Стоян го намери преди две години, примряло от глад. Прибра го, нахрани го и то му стана другар. Името си получи заради смелостта си. Веднъж докато бродеха из гората, срещнаха вълк. Кучето така се разяри, че Стоян се смая. То лаеше, ръмжеше и настъпваше към вълка без страх. Когато хищникът тръгна да се отдалечава, кучето бягаше след него и ръмжеше безстрашно. Стоян беше удивен.

-Ти си бил истински боец! – каза му той. – Имаш лъвско сърце. Ще те кръстя Лъвчо.

И така, Лъвчо стана пръв другар на Стоян в обикалянето на поляните за билки.

И тази сутрин, както всеки път. Стоян с торбичката и Лъвчо неотлъчно до него. Двамата вървяха бавно, нямаше за къде да бързат. Стоян гледаше и попиваше с очи всяка част от природата, от нейната уникалност. Поляните бяха изпъстрени с аромат и цвят. Толкова много стръкчета, всяко родено и водено от стремеж за слънце, за живот.

 Стръкчета, стъбълца, фунийки, цветчета – всяко накипрено и ухаещо. И насекоми, десетки, хиляди. Всяко бръмчи, жужи, бори се за мястото си на някое цвете. Неповторима атмосфера.

Докато вървеше, Стоян си спомни за своето детство. Спомни си как лягаше на поляната над родната къща и се търкаляше в тревата до долу. Стоян си спомни милото си детство и толкова. То беше вече спомен...

И както вървеше умислен, чу Лъвчо да лае. Огледа се. Видя кучето си да се стрелка към нещо в тревата. Стоян бързо се запъти към мястото. Стигна след малко и го видя. Щъркел. Голям, красив, величествен.

-Лъвчо, тихо, спри да лаеш! Не го плаши. – каза Стоян на кучето, което веднага спря да лае и само наблюдаваше.

-Хей, приятелю! Какво е станало? Защо не си излетял? – говореше Стоян на птицата.

Преди две седмици той наблюдаваше ятата щъркели, кръжащи над селото. „Отиват си.“ – си каза тогава той.

Стоян огледа птицата. Тя лежеше и едното ѝ крило беше отпуснато надолу. Той тръгна бавно към нея и тя стана на крака. 

-Не бой се! Няма да ти навредя. Не бой се! – каза Стоян и гласът му затрепера от жал.

Видя, че краката бяха здрави, но крилото не. Рана не видя, но фактът, че беше отпуснато надолу, означаваше, че не може да лети. И затова не беше излетял с другарите си.

-Лъвчо, какво да правим? Не можем да го оставим тук. Пълно е с хищници. И какво ще яде? Какво да правим? – чудеше се Стоян и сърцето му тъгуваше за ементуалната гибел на гордата птица. 

И сякаш, за да му подскаже какво да прави, щъркелът бавно без страх се приближи към Стоян. Затрака с клюн и сякаш заплака. Лъвчо се приближи и го подуши. Щъркелът не се уплаши и не отстъпи назад. Лъвчо замаха с опашка и видимо се радваше.

-Той те хареса. – каза му Стоян и продължи: - Ще го вземем с нас. Тук няма как да го оставим. Неговите другари са заминали вече. А той, милият, не е успял. Ще го гледаме, Лъвчо. Аз ще го храня. Зимата жаби няма, но ще му намирам друга храна. И ти, Лъвчо, ще имаш важна задача – ще го пазиш и ще си му другар. Ще спите на сламата в плевнята. И да го пазиш, чу ли?

Лъвчо му отговори с мятане на опашка. 

Стаян хвана внимателно щъркела, който не се възпротиви, сложи го под мишница и тръгна обратно към селото. Брането на воляника щеше до почака. Лъвчо вървеше редом със Стоян, горд, наперен, истински лъв с важна задача – да е другар и пазач.

И така, вместо с воляника, Стоян се завърна в селото с щъркел.

Ех, Родопи, Родопи, магията ви е безкрайна.....

Кристина Милчева Тотева, гр. Севлиево

School activi

Моят разказ за доброто

Доброто е това, че всеки трябва да го има в себе си. Едни по много, други по малко.

Голямо или малко, то ни дарява щастие, топлина и надежда. Хубаво е, че има добри хора по земята, които да помагат в труден момент и дори да сбъднат мечти.

    Аз познавам един много добър човек и това е МАМА. Нейната постъпка никога няма да я забравя. Когато бяхме на разходка с моето куче по моста, ние видяхме две момчета, които хвърляха камъни в реката. И ние с мама си помислихме, че се забавляват. Когато наближихме останахме в шок. Те целеха една видричка, смееха се и видимо се „забавляваха“ от това. Мама се ядоса, започна да има се кара, каза им да се засрамят, че не е хубаво така и други. Последният камък уцели видричката и тя потъна във водата. Момчетата наведоха глави, сякаш разбрали какво са направили. Мама беше готова да влезе във водата и да изкара видричката. Но стана чудо, тя изскочи над водата, и започна да плува. Така се зарадвахме, мама продължи да казва на момчетата, че това не е правилно.

    Защо трябва да си жесток, като по-лесно е да си добър и откровен?

Моята майка е много добра и ми е казвала, че като по малка са я мислили за глупава заради добротата и. Но сега на тези години се гордее, че е добър човек. Искам да подражавам на нея и да стана добър млад мъж.

                                                                                  Кристиан Димитров Георгиев

                                                                           Първо Основно училище ,,Иван Вазов" 

                                                                                                    гр. Свиленград           

„Да“ на доброто

 -Елайза!-чух майка ми да вика от кухнята. 

-Ставай, ще закъснееш още първият ден!-чух я отново да писка. 

Реших да изпълня молбата й. Провлачих се към кухнята и изтенах. 

-Нужно ли е да ходя?-казах с най-тънкият и лигав глас.

 -Нужно е! Моля те те не ми върти очи!

 -Добре! Но ще ме вземеш шестият час! Няма да издържа до седмият!

-Елайза стига! Какво толкова. Ти си в нов клас и всичко може да е различно, разбери ме не всичко е загубено. 

-Добре. Ще опитам. 

-Така те искам. Сега да тръгваме! Бързо! Бързо! Бързо! С

    След пет минути бяхме в двора на училището.

 -Пристигнахме! Сега слизай, ще те взема в 14:00ч.Обичам те мила!

 -И аз!

     Училището беше голямо и когато го видях, нещо се в мен се преобърна и ми се догади, но си поех въздух и продължих. Още от входа погледнах, към новите си съученици. Не бяха никак зле. Направи ми впечатление, че никой не си шептеше с някого за мен, което е добре. Няма да съм темата в класа, както в предишното ми училище. Това ме радва. 

    Първият час мина и всъщност беше доста добре. Тръгвах за другият час, когато видях едно момиче, което беше инвалид и се опитваше да отиде в следващият час. Отидох при нея и я заговорих.

-Здравей как се казваш? 

-Здравей Мая. А ти?

 -Елайза. Приятно ми е. 

-И на мен.

 -Искаш ли помощ?

 -Ще закъснееш за твоя час.

 -Няма проблем. Ще помогна на приятелка. 

     Момичето се усмихна и тръгнахме. По пътя ми разказа много за себе си. Станахме си много близки. Разбрах, че е от съседния клас, но там никой не  й помага. След като се прибрах разказах всичко на мама. Тя беше  горда с мен. 

     Направих го ,защото чувството да помогнеш на  някого е някак приятно и затоплящо.  

                                                        Янислава Емилова Шикова, гр. Мадан

Holiday Traditions

                                                “Да на добротата”

Един следобед, когато се прибирах от училище, забелязах в съседния апартамент г-жа Петрова, която живееше сама с малката си дъщеричка София. Преди време г-жа Петрова ми беше споменала, че имат трудности с финансите, особено след като загуби работата си.

Реших да вървя и да я посетя, за да видя какво мога да направя. Когато стъпих в апартамента им, видях г-жа Петрова как опитваше да се справи с домашните задачи на София. Дъщеря й беше в първи клас и се нуждаеше от помощ с учебните материали.

Поговорихме за ситуацията и г-жа Петрова ми каза, че този месец няма как да си позволи нови учебни пособия за София. Разбирах колко е важно за малките деца да имат нужните неща за училище, затова реших да помогна.

Взех София и отидохме до магазина за учебни пособия. Там й избрахме нови тетрадки, писалки, цветни моливи и други необходими материали за училище. София беше възхитена и с нетърпение чакаше да ги използва.

Върнахме се у дома, където г-жа Петрова беше изключително благодарна за помощта. Виждах с удовлетворение, как малката София се усмихваше и нямаше търпение да започне да използва новите си учебни материали.

Този момент ми напомни колко важно е да сме една общност и да си помагаме взаимно. Дори малкото добро, което правим за другите, може да има голямо значение в техния живот.

                                                  Селин Тунджай Мехмед, гр. Момчилград

                                                 Университетът за национално и световно стопанство

When I grow up I want to be:

                                                 Доброта

Ден обикновен, като всеки. Тръгвам на разходка, из природата,защото тя ми дава енергия и сила. 

И както си вървя по пътечката, виждам един телефон.Оглеждам се наоколо няма никого.Почвам да мисля, трябва да отида да го дам в полицията.Много е далече, ще питат къде го намерихте ,кога и ще мине време.Мисля какво да направя. Взимам телефона и виждам, че няма пароли и не е заключен.Помислих си ще набера последния номер и ще обясня, той познава може би човека.Така и направих.Набирам Емо!

-Добър ден казвам аз..намерих един телефон и незнам на кого е?

От другата страна човека ми казва:

-Има   един човек, извел е на паша кравата, идете по нататък ще го намерите!

Взимам телефона,трагвам да търся човека.Намирам го.Давам му телефона и му обяснявам.

Той се усмихва и казва: Този на когото сте се обадили е полицай.

Говорим си малко.Пожелаваме си приятен ден и всеки по неговия път

След време срещам брата на човека с телефона в едно магазинче.Той казва ти си намерила телефона на брат ми Черпи ме кафе и други неща.

Веднъж той ми каза"Доброто край няма"

От време на време ходя в това магазинче, собственичката ми е приятелка.Винаги черпи за добро, за здраве. И си говорим ..за нещата от живота.

Поука

Стореното тайно добро, се възнаграждава явно.Доброто край няма!Доброта ражда любовта и мъдростта! Бъдете добри!

                                                     Даниела Георгиева, гр. Смолян

                           Сърце за капачки

Нищо не струва, подайте  ръце

да събираме вяра във форма сърце!

Душата когато ужасно боли я,

а изходът – някаква си дреболия!

Колко от нас късметът отритва?

Колко ръце са събрани в молитва?

Житейските удари нямат спирачки!

Споделете любов във сърце за капачки!

Дълго се лутаме в мрак, безутешни,

изгревът кой ли от нас ще посрещне?!

В очите когато ужасно люти, 

малко сърце щом спре да тупти.

Ни злато, ни перли, а просто… капачки!

Напред  да вървим с уверени крачки!

Да превърнем тъгата в къс анекдот – 

от боклук  непотребен да покълне живот!                

                                                                    Светлин Трендафилов

            Да на добротата!

-Учителю, защо трябва да сме добри?

- Защото каквото дадем, това ще получим. 

Хората си мислят,че като правят добро го правят на другите, но това не е така.Великата истина е че правейки добро на другите ти го правиш на себе си.

И най-малкото добро "струва" повече от знанието. Дали ще помогнеш с жест, усмивка ,добра дума или друго важното е да си помагаме и да бъдем добри.

Доброто направено тайно, се възнаградаеа явно.

Всеки ден,трябва да се стремим да правим по едно малко добро.

Всеки ден и всеки час, ние избираме пътя по който да вървим. Винаги избирайте пътя на доброто.

Доброто прави човек силен.

 Поука:Доброто, което правиш на другите го правиш на себе си.

                                                          Дария Узунова, гр.Смолян

                                                       Жълтият куб

     Откакто строгата госпожа от Червения кръст държа реч пред смълчания 7А за това, колко възрастни хора имат нужда от помощ, че добрите дела и милосърдието не отнемат много време (от футбола, телефона и игрите – на това място госпожата многозначително погледна момчетата от класа), а пък правят света по-добър (особено когато за най-активните спасители е предвидена супер награда –тротинетка), Димчо загуби покой. Тротинетка. Чисто нова трикова тротинетка срещу някаква си там помощ. Не е било трудно да си супергерой! Оттогава по пътя за училището, на стадиона, в кварталния магазин и в автобуса – навсякъде той виждаше «жертви» на толкова необходими «битов хуманизъм и добролюбие».

В кварталните магазинчета той лесно намираше особено загубени, забулени в пъстри шалове бабички и смело се хвърлеше да ги спасява - да прочете най-ситните букви върху етикетите, да им свали бисквитки от най-горния рафт, да отстои немаркираните от касиерката промоции, дори и да ставаше въпрос за 20 стотинки разлика. После търпеливо им мъкнеше чантите с колелцата, качваше ги по спирките и даже пет пъти им отстъпи място в натъпкания автобус, пъплещ по напечения от слънцето булевард в посока училището.

Всички тези дела Димчо търпеливо регистрираше в подарения на срещата с Червения кръст тефтер, украсен с лаконично мото «Ти го можеш! Направи света по-добър». И Димчо неуморно се трудеше на тази благотворна нива - със всеки нов запис светът сякаш е ставал по-добър, а тротинетката -  все по-реална и осезаема.

Нещастните, загубени, слаби пенсионери не свършваха. Понякога причакваха Димчо в градинките пред блоковете, понякога на опашките за пенсията, често пъти застиваха с пълни кофи до контейнерите или се навеждаха да нахранят цяла глутница котки, огласявайки двора с ритуалното «пис-пис-пис!». Добрите дела искаха време и сили. Проваленото заради матурите лято престана да разстройва Димчо – все ще има време да потренира скокове в новия скейтпарк, няма страшно, ваканцията е дълга. Тротинетката всичко ще оправи.

И така продължаваше до онзи ден, в който Димчо се връщаше от уроците по математика. Минавайки покрай старата кооперация по гъстата сянка от разперените листа на кестени, в един от прозорците на първия етаж той зърна поредната типична героиня на неговите супергеройски подвизи. Бабичката с карирана перстилка с бавни, но точни движения белеше картофки, после ги нарязваше на кубчета и ги смесваше с кайма в старата емайлирана тавичка.

    Всичко това поръси с чубричка, разбърка с дървена лопатка и сложи в старата фурна. Димчо догледа сценката до край, скрил се в сянката на стария кестен. Беше му трудно да откъсне погледа си от бабата. И му се искаше да й помогне с всичко, да я спаси от старост, да я развесели и да я разсмее. Точно като любимата си баба, когато тя се разболя и почти спря да излиза, но дори тогава не перстана да готви за Димчо най-вкусната мусака и палачинки.

    Малката кухничка в панелката, стоплена от гъстата жълта светлина на крушката, на Димчо му заприлича на коледния фенер. На светеща играчка. Навън беше неясно, несигурно и мокро, в там, вътре – много уютно, топло и приказно. Като на сън. И сега тази бабичка беше в това кълбо, огряна от светлината на нещо много свидно и полузабравено, някой заключи в това прозорче ...не тротинетката, а миналото на Димчо. И ето сега не бабичката, а неговата баба ще се обърне, ще сложи на масата най-вкусното сладко от ябълки и ще извика момчето си...

    Но вместо това бабичката от прозореца си сложи очилата и отвори вестника «Трета възраст». Ех. Димчо побърза да се прибере. И без това майка му сигурно вече се е притеснила. Колко може да помага на разни бабички. А и по български има да пише сумати неща.

Но оттогава се получи нещо много странно. В съзнанието на Димчо яркият магнетичен образ на триковата тротинетка започна... да избледнява, а всяка пенсионерка, регистрирана в тефтерчето под наслов «ТИ го можеш, направи света по-добър» неизменно му напомняше на ... старата му баба от село Стрелци. Едната имаше същата прическа – вързана на стегнат  кок коса. Другата по същия начин се мръщеше. Третата вадеше лукчета от старата си чантичка. А четвъртата казваше «’лебец» вместо «хляб», досущ като баба му Русанка. Сякаш преди приликите бяха маскирани с яркия образ на мечтаната тротинетка. А сега магията се развали.

Нямаше как да им помогне докрай, да ги спаси от старостта, от смъртта. Абсурд.  Димчо се ядосваше,

Димчо не знаеше защо се случва всичко това.

Но пак и пак и пак обикаляше по същия маршрут, все гледаше да се отбие до старата кооперация. И пак се криеше зад кестена. Той, най-известният футболист от училищния отбор, най-големият непукист на класа, зевзек, геймър и супермен... Не можеше да се откъсне от жълтото кубче на времето. Сякаш са му пуснали «Междузвездните войни» в това прозорче.

Вместо «Междузвездните войни» в прозореца на времето даваха мир и уют. «Баба» му пак точше кори, разбъркваше сирене с яйца, сипваше сода, топеше краве масло. Нагласяше радиото, бършеше чашите, внимателно оглеждаше мушкатата и им говореше. После се вглеждаше в здрача и...дърпаше пердето. Тогава Димчо си тръгваше, влачейки папката с ненавистните тестове.

    Стъмняваше се все по-късно, жълтото кубче грееше все по-ярко. И още много такива кубчета, като искрици, пламваха надолу по уличката. И това беше много красиво. Вечер след вечер.

    Но един ден сюжетът се промени. «Баба» се вгледа в здрача по-внимателно от обичайното, и пердето го дръпна по-решително. И когато Димчо вече си тръгваше от поста си зад кестена, зад гърба си чу звука на хлопащата врата и вик:

- Хей! Момченце! На тебе ти казвам. Чакай, бе. Спри, ей!

    На Димчо му се подкосиха краката. От могъщия супергерой той се превърна на... кестен. Дебел, стар кестен с дълбоки корени. Искаше да избяга, но не успя.

- Ти какво си забравил тук, а? Ходиш, търсиш. Какво искаш? – сърдитият глас вече кънтеше съвсем наблизо.

    Жена с бяла коса, черен елек и с две различни обувки, стоеше зад гърба му.

- Ако гледаш какво да ми откраднеш, напразно. Нямам нищо ценно. Дори и телефонът ми е стар, с копчета! Какво да вземеш от пенсионер... А аз мога и на полиция да се обадя...

- Ами... аз не, не исках това.... – запелтечи Димчо. – Нищо не ми трябва от вас!... Аз...помагам

- Ако си гладен... – добави бабичката с по-мек тон. – Ето ти. Вземи. Но не ме плаши повече така.

    Бабата му бутна шумоляща торбичка и Димчо от страх я пое. В торбичката беше сложена баничка. Няколко парчета -  жълти кубчета, увити в салфетка, и много трохи. Сега момчето много добре разгледа лицето на жената. И видението на БАБА се изпари, както се беше изпарил и образът на тротинетката. Това не беше неговата баба Русанка. Чужда беше. Съвсем. Други са й бръчките, веждите не са такива, гласът е по-различен. Всичко е чуждо.

- Лошо ли ти е? – ахна чуждата баба.

- Не, не... – изсумтя Димчо. – Просто аз помагах, а вие ми заприличахте на... А сега не си приличате...

- На кого? Имаш ли родители? Да не си наркоманче?

- При мен всичко е наред, вие сте много добра. Извинете! - и Димчо хукна да бяга. Сякаш летеше с тротинетката, спечелена от добрите дела. Докато тичаше, той пъхна ръката в торбичката. Баничката беше още топла. Трохите влязоха в кривото гърло, Димчо се задави и се закашля.

Жълтият фенер падна от елхата на детството и се счупи. Оттогава заобикаляше старата кооперация. Имаше много да учи – български, математика. Да не говорим за английския. Няма нужда да си супергерой в тоя живот. По-яко е да си ПИЧ, gentleman, както повтаря госпожа Стойчева. How do you do, baba Stanka? Do you need some help? Не му трябва тротинетка за това. Кога да я кара? Нали има матури.

А чуждата баба все чакаше, все бъркаше манджички и все се вглеждаше в здрача. И жълтата грушка осветяваше пилешката супа върху котлона. Цъфтяха мушкатата. От радиото се чуваше «Потърси ме! По-отърси-и ме!»

                                          Даниел Ивайлов, гр. Попово

История за неочаквана благодат

      „Да на добротата“ е силно и положително твърдение. Тя въплъщава просто, но дълбоко послание.

    В свят, който често изглежда разделен и хаотичен, простият акт на доброта може да направи дълбока разлика. Добротата не е просто мимолетна емоция; това е мощна сила, която може да трансформира живота, да насърчи връзките и да създаде чувство за общност. Избирайки да бъдем добри, ние не само повдигаме духа на другите, но и обогатяваме живота си. Добротата може да приеме много форми, от усмивка, споделена с непознат, до подадена ръка за помощ на някой в нужда.        Тези малки жестове може да изглеждат незначителни, но те могат да имат вълнообразен ефект, вдъхновявайки другите също да действат любезно. Когато сме свидетели на добри дела, ни се напомня за нашата споделена човечност и важността на състраданието. 

   Светът може да бъде сурово място, какафония от шум и безразличие. Лесно е да попаднеш в ежедневието, да се измориш и закоравиш от постоянната борба, наречена живот. И все пак, сред хаоса, съществува тиха сила, сила, която може да отмести вълната от негативност: добротата. 

  Бях свидетел на тази сила преди няколко години. Беше студен, мрачен ден, от онези, които те карат да искаш да се свиеш под одеялото и да забравиш света навън. Прибирах се от училище с наведена глава, потънала в собствените си мисли.

     Изведнъж един бездомник се приближи до мен, очите му бяха изпълнени със смесица от отчаяние и надежда. Той протегна чаша, гласът му беше дрезгав шепот: „Моля, Ви, можете ли да отделите няколко лева?“ Първоначалната ми реакция беше да го игнорирам, да го подмина, сърцето ми беше сковано от познатата гледка на бедността и отчаянието.

Но нещо ме спря. Погледнах в очите му, видях болката, гравирана върху лицето му, и усетих промяна в себе си. Бръкнах в джоба на розовото си яке, изваждайки останалите пари от деня, който имах. Докато му подавах парите, почувствах как в мен се разлива топлина, усещане за свързаност, за споделена човечност. Лицето на мъжа грейна, в уморените му очи проблесна искрица благодарност. Той промърмори сърдечно „благодаря“ и продължи напред. Този малък акт на доброта, прост жест на даване промени нещо в мен. Това ми напомни, че дори в разгара на нашите собствени борби винаги има място за състрадание. Показа ми, че добротата, колкото и малка да е тя, може да има дълбок ефект, разпространявайки надежда и светлина в най-тъмните кътчета на света.

Това е напомняне, че добротата не е слабост, а сила. Това е избор, който правим всеки ден, избор да видим човечността в другите, да протегнем ръка и да предложим помощ, да направим света малко по-ярък, един акт по един акт на доброта. И така, нека кажем "да" на добротата. Нека изберем състраданието пред безразличието, емпатията пред апатията. Нека бъдем промяната, която искаме да видим в света, започвайки с прост акт на доброта, усмивка, ръка за помощ, добра дума. Защото в крайна сметка не нещата, които трупаме, наистина имат значение, а разликата, която правим в живота на другите.

   В заключение, казването на „да“ на добротата е избор, който може да има далечни последици. Това е ангажимент да се отнасяме към другите с уважение и състрадание и е напомняне, че всички имаме силата да променим нещата. Нека прегърнем добротата в ежедневието си и да вдъхновим другите да правят същото. Заедно можем да създадем по-светъл, по-състрадателен свят.

Бъди добър с хората, защото всеки, когото срещаш, води тежка битка. ~ Платон 

                                                                     Десислава Кехайова

                                              СУ ,,Св. Св. Кирил и Методий'' гр. Рудозем  

„ Под наем сме дошли на този свят“

Лято- ваканция, игри, приятели и море! Мама и тази година направи резервация в Несебър за 5 нощувки , през месец юли. 

Вече сме във ваканция и аз броя дните за морето, защото много обичам да си играя на пясъка под топлите лъчи на слънцето. Два дена преди датата на тръгване аз вече си бях стегнал куфара.

Най- сетне дойде и този дългоочакван ден! Макар че настаняването беше след 14 часа, аз поисках да тръгнем рано сутринта, за да се поразходим в стария град Несебър, да обядваме и да се настаним навреме. Така и направихме.

Тръгнахме рано сутринта, отидохме в стария град, разходихме се, обядвахме и в 14 часа отидохме в хотела. 

Нямах търпение да се настаним, да се преоблечем и да слезем на плажа. Бях много щастлив, защото много обичам морето. Вечерта отново излязохме на разходка в красивия град.  

На другия ден, след закуска веднага слязохме на плажа, макар че мама искаше да останем в басейна на хотела, ние с татко предпочетохме пясък и море. Аз много обичам да правя пясъчни фигури и особено замъци. На самия вход на плажната ивица има големи камъни, за да не преча на хората , реших да си направя замъка до тях. Както си градях замъка, чух тих плач от към камъните. Вдигнах глава и видях една немного възрастна жена, потопила краката си в морето, седеше и тихичко си плачеше. Продължих с моя замък, но едновременно наблюдавах и жената.

По едно време на по- висок тон тя каза сбогом, стана и тръгна навътре в морето. Аз веднага си помисли, че тази жена ще се удави, станах и хукнах към нея. Хванах ръката и, тя се обърна към мен със сълзи на очи и ме помоли да я пусна, защото не искала да живее повече. В този момент не знам как от устата ми излязоха думите: „ Под наем сме дошли на този свят и е много рано да си отивате!“ Жената учудена на моите думи ме попита на колко години съм. Аз и казах, че съм на 11 години. А тя ми каза, че говоря като голям човек. Помъчи се отново да си откъсне ръката от моята, но аз не я пуснах.Моите родители наблюдавали от брега и разбрали, че има някакъв проблем. Майка дойде при нас и попита какво има, аз и казах какви са намеренията на жената и няма да и позволя да го направи. С много думи и молби от нас, без да вдигаме паника, успяхме да я изведем на брега. Сложихме я да седне на един камък, дрехите и бяха мокри. Тя цялата трепереше не от студ, а от всичко, което се случи. 

Майка извика на татко да донесе една голяма хавлия, завихме я, а тя продължаваше да плаче.

Татко отиде и събра багажа ни. Вдигнахме жената и тръгнахме заедно на горе по главната улица.  Много пъти я питахме защо иска да умре, но тя мълчеше и само плачеше. По пътя има много магазинчета за дрехи и от първия магазин и купихме дрехи, вкарахме я в пробната да се преоблече, а мокрите дрехи мама прибра в една торба. Продължихме на горе. В крайпътна гостилница седнахме да си починем и да хапнем. Поръчахме храната, докато чакахме изведнъж жената проговори като повтори моите думи: „ Под наем сме дошли на този свят“ и продължи: „ Аз нямам вече средства да си платя наема за този живот и затова искам да умра.“

Мама я попита защо така говори. Тогава тя разказа за себе си. Изгубила е единствения си син при катастрофа, преди 12 години, а на следващата година от инфаркт починал и съпругът и. Тя е останала напълно сама, а миналата година и открили рак на черния дроб.

Парите от пенсията и стигали само за лекарства, хляб и мляко. От 3 месеца не си е платила тока и водата и сега живеела без ток, а скоро може да остане и без вода.

Нахранихме се, татко плати сметката и излязохме. Родителите ми я попитаха къде си плаща сметките. Заедно отидохме до пощата и баща ми плати всичко, каквото имаше за плащане на нейно име. После отидохме в един хранителен магазин, напазарувахме всичко необходимо за нея. Излязохме и попитахме къде живее, за да и занесем торбите.

Къщата и не беше много далеч. Тя отключи, влязохме, оставихме торбите, но имаше неща за хладилника, а нямаше ток, трябваше да се отиде до енергото в Бургас, с бележките, че е платен тока и да се пусне заявление. Татко предложи да отиде и да вземе колата от паркинга на хотела и да отидат до Бургас. След 15 минути той дойде с колата, взе жената и отидоха, а ние с мама останахме да поизчистим в къщата и двора.

След близо два часа те се върнаха, а малко след тях дойде и служител да пусне тока. Включихме хладилника, сложихме продуктите. Останахме още малко там. Когато станахме да си ходим, жената ни благодари много, беше много щастлива и повтаряше само, че ние сме много добри хора и сме и дарили втори живот. Казахме и да стои вкъщи и утре към обяд ще дойдем да я видим.

Аз наистина бях много щастлив, защото спасихме един човешки живот и направихме голяма добрина като и помогнахме.

В останалите три дена ние всеки ден се виждахме с нея, носихме и храна,взимахме я с нас на разходка. Последния ден, преди да си тръгнем се отбихме за довиждане. Татко и остави 200 лева и обеща всеки месец да и изпращаме по толкова. Тя нямаше телефон и затова  взехме номера на съседката и, за да питаме как е.

След месец помолих мама да отидем до Несебър и да вземем леля Ели за няколко дни в нас на гости. Един следобед звъннахме на съседката и, за да каже да стои вкъщи и с мама тръгнахме за Несебър. Когато ни видя , тя се зарадва много, а когато разбра, че ще я вземем на гости чак се разплака от радост като малко дете, защото никъде не е ходила от години.Ето така, от 16 юли аз вече си имам нова леля Ели, за която обещавам да се грижа винаги!

Парите не са важни в този живот! Важно е да сме хора, да се уважаваме, да си помагаме, защото всички под наем сме дошли на този свят и никой не е вечен!

                                                              Толга Исмаил

                                                  Об.У "Христо Ботев" с. Цонево

               Палавият Пламен

  -Тук боли ли ?- попита лекарката.

  -Да- Отговорих, като се надявах всичко да свърши по-бързо. След 10 минути вече се прибирах, като леко накуцвах с десния крак. Не беше нещо сериозно, само където съседското дете Пламен реши да ме блъсне от дървото и аз паднах.

  Случката се разви така: Играех си сам пред блока на площадката и изведнъж, не знам от къде ми дойде, реших, че ще е добра идея да се кача на липовото дърво. Стигнах бая на високо, нали съм силен и непоклатим, както мама казва. Както си стоя отгоре му и Пламен се появи, усмихна се невежо, като сбръчка нос и се качи при мен. Заговори ме заядливо и неусетно се озовахме в безкраен спор. Бутна ме с една ръка, и той си беше силничък, та аз се сгромолясах като мръсно коте под дървото. Другите дреболии за това как плаках и как стигнах до болницата ще ви ги спестя.

  Хората в квартала все разправят, че Пламен бил най-палавото и лошо момче, но аз не мисля така. Той просто има нужда от добър приятел, както всички останали. Понеже той е с бурен характер, никой не се осмелява да го доближи, обаче аз имам идея…

  В момента, в който се събудих грабнах чантата и се запътих към дома на Пламен. Навън валеше и доста се измокрих, а и обувките нацапах. Щом стигнах, се повдигнах на пръсти, за да стигна звънеца. Защо е толкова нависоко, помислих си, в този момент отвори майката на Пламен.

-Пламен вкъщи ли се е?- попитах скромно, но като че ли и малко с уплах.

-Отиде до магазина, след малко би трябвало да се върне-отговори безгрижно тя.

-Аз съм Марти, приятно ми  е!- представих се любезно както са ме учили и зачаках.

  5 минути по-късно Пламен се появи и като ме видя, седнал на дивана с чаша мляко в ръка, се стресна. Сигурно задето ме блъсна, помислих си. Седна предпазливо до мен и попита защо съм дошъл в дома му, след като никой не иска да си играе с него. Обясних му, че на злото се отвръща с добро и понечих да му стисна ръката за помирение. Той я отблъсна с всичка сила и ме отпрати да си вървя, май ми се обиди.

  Една седмица след нашата така наречена ,,разправия”  видях Пламен да седи на една пейка, изглежда не беше сам. Приближих се бавно и когато бях достатъчно близо видях още 5 момчета, готови за отмъщение. Навярно Пламен има доста врагове наоколо, обаче тези момчета бяха доста по-големи от нас дори и изглеждаха някак страшно. 

С едрите си тела и мускулести ръце се приближаваха все по-близо до Пламен. Той викаше за помощ, а аз уплашен и не знаещ какво да направя, гледах отстрани и се чудех как да му помогна. 

  Не след дълго мина една полицейска кола, не знам как и от къде се появи, но се случи в най-подходящия момент. Извиках двамата полицаи и те веднага се притекоха на помощ. Огледах ги за секунда и се изплаших малко при вида на пистолетите им, но те вече бяха на мястото при бандата биячи и Пламен. 

     След като полицаите се оправиха със случая, като изгониха момчетата, ние с Пламен се качихме в патрулката, за да ни приберат вкъщи. За първи път се качих в полицейска кола. Чувството беше приятно и за миг ми се прииска и аз да стана полицай. Когато оставиха Пламен в неговия дом, майка му излезе притеснена и загрижена. След като разбра, че всичко е наред се успокои и прегърна Пламен. Аз бях доволен, че се появих точно тогава и точно там, за да помогна. 

     Една година по-късно ние с Пламен сме най-добри приятели, той разбра какво означава добротата и се научи да я прилага. С дните заедно си намираме още приятели и се надяваме да научим повече хора и деца да бъдат с добри намерения.

                                              Виктория Ивайлова Михалкова

                                                              НПГПФ, гр. София

    Доброта – най-лесната магия

    „Доброта“, съществително име. На пръв поглед - най-обикновена дума, една от многото. Но ако се замислим, добротата не е ли действие? Не е ли един вълшебен акт на солидарност? Не е ли едно най-просто действие породено от чувството на съпричастност? Когато стъпваш в обувките на човека срещу теб, приемаш и разбираш чувствата му и правиш неочакван завой в действията си. И тогава, след като си усмихнал един непознат и си помогнал не само на него, но и на теб самия, разбираш, че добротата не е дума, не е и постъпка, а подарък. На него не му трябва лъскава опаковъчна хартия или голяма панделка. Дар, с който заемаш твоите собствени сили на някого, когато има истинска нужда от тях, вместо да му напомняш за неговата слабост.

    „Каква искаш да станеш когато пораснеш?“. „Добра“ - съм казала тихо аз на госпожите в детската градина. Дали моето малко аз би било доволно от мен ако ме види днес? Да, убедена съм, че ще бъде. Всеки ден, без почивка, дори и по празниците, спазвам едно златно правило – винаги бъди мила и сърдечна. Не само заради дълбоката ми вяра в поговорката, че добротата краси човека. 

    Истината е, че никой от нас не иска да показва мъката, страховете и притесненията си пред околните и затова често се крием под твърда обвивка, която ни представя като перфектни. Но макар и здрава, тя много лесно може да бъде пропукана от острите стрели, които всеки от нас притежава. Те са безкрайни оръжия и ние всекидневно носим тежкия колчан на гърба си. Изстреляме ги във всички посоки, често дори безцелно, но се случва част от тях да се забият в нечии сърца. 

Дори понякога не разбираме, че сме направили подобна грешка и не успяваме да я поправим навреме, но онези, които са наранени я усещат. Знаете кои са тези стрели. И вие сте усещали болката от лошата дума или от онази „уж“ шега, в която се крие горчивата истина. От тях боли толкова много, нали?

    Така се разбиват емоции, чупят се чувства, мечти, развалят се цели Вселени, които доскоро са отразявали душата на човека. И я няма вече смесицата на цветове, разнообразието и красотата му, той се превръща в черна дупка. Поредният съкрушен човек. Това е силата на думите. Как ще я използваме, избираме ние. Но тук се намесва добротата. Тук се намесвам аз. И ти. И ние сме онези „сеячи на надежда“, които ще спасят света, както казват в приказките. Ние също имаме колчан с онези стрели, но в ръка носим и кошница с усмивки. И торбичка с комплименти. И чанта с прегръдки. И една голяма туба вълшебно лепило, с което събираме частите на мечтите и ги залепяме отново.  

Съединяваме емоциите и ги връзваме едно за друго както си бяха. И това лепилото никога няма да свърши и кошницата ще е все така пълна, защото добротата не струва нищо, но е безценна. Както за теб, така и за мен.

    Но жива ли е още тя? Или се е изгубила някъде между нас самите. Аз бих отговорила, че тя си е тук, при нас и никога няма да си тръгне. Тя не се плаши от забързаното ни ежедневие и далеч не мисли да бяга от непознатото. Всяка седмица се срещам с леля Пепи. Тя е на повече от 60 години, но продължава да работи като магазинерка в голяма верига хипермаркети. Работата ѝ е тежка, натоварваща и трудна. Има много отговорности и задължения, но винаги когато се срещнем тя ме поздравява. Колкото и кратко да е времето, за което ми маркира продуктите на лента, тя никога не пропуска да ме попита как съм, как върви училището, споделяме си една на друга радости и тревоги и ме обича все едно съм нейна собствена внучка. И не се държи така само с мен, с клиентите, които не познава проявява същия характер. 

Косите ѝ са чупливи и сиви, ръцете ѝ набръчкани, носи очила, които правят очите ѝ да изглеждат доста по-големи, но съм сигурна, че усмивката ѝ е същата както от преди 50 години. Все така нежна, сладка и така стопляща сърцето. 

По същият начин се държи дядо Митко, който живее в моя квартал. Сигурно е на повече от 80 години. Върви приведен напред, подпира се на бастуна си, пристъпва бавно и едва-едва, защото е немощен, но винаги когато ме види намира сили и ме поздравява с беззъба усмивка. Когато беше по-млад помагаше постоянно в квартала. Беше толерантен към всички. Не делеше хората по етнос или религия. За него те бяха или добри, или лоши. С ромите танцуваше и пееше, с българите пиеше, с турците ядеше, но с всички се веселеше искрено и всички обичаше поравно. 

Когато някой правеше ремонт вкъщи - той отиваше да боядисва. Друг сменяше нови мебели - бягаше да помага с пренасянето. Той се грижеше за общата градинка, поливаше я, косеше я, жена му беше засадила какви ли не цветя. Но тя наскоро почина и старецът остана сам. Годините му натежаха, самотата донякъде също. Децата им ги няма, някъде по чужбините. Един ден се прибирах от училище и Митко ме спря. Подаде ми телефона си и ми каза: „Може ли да го погледнеш, ти нали им разбираш на тези новите технологии, нещо не работи.“. Аз взех телефона му, разгледах го и след като се уверих, че всичко е наред му казах: „Няма, дядо Митко. Всичко е наред. Какво те притеснява?“. „Ами, децата не са ми се обаждали от два месеца…“. Тогава цялата изтръпнах, въздуха ми спря, сърцето ми започна да бие лудо. Знаех истината каква е и ме хвана страх, че и той също, затова казах първото нещо, което ми дойде на ум: „А, то ще е от Интернета. Чакай пак да видя.“.

Никога няма да забравя очите му. Те грейнаха от щастие тогава. Той се усмихна, бе толкова щастлив. А аз се правех, че натискам нещо на телефона и му казах: „Ето, готово. Скоро ще ти се обадят, не се притеснявай.“. 

    Аз му дадох надежда. Та тя му бе толкова нужна. На другия ден го срещнах отново. Той ме стискаше за ръката, докато ми разказваше, че са му звъннали и са си говорили и са добре, там, в чужбина. И как му били обещали, че ще дойдат за Коледа, даже билети за самолета си били взели вече. Когато го слушах как ми разказва с треперещ глас разбрах, че той отново бе сигурен, че е обичан.

Безкрайна доброта винаги ще има, но и винаги ще трябва. Нужна ни е всеки ден, без грам съмнение. Нужна е да бъде прилагана на всички, за да могат и те да повярват в нея. И трябва да се започне от училище, защото там се намират най-големите дарители на доброта – децата. Много от тях са мили, добродушни и благосърдечни, но рядко усещат някой да се държа така с тях.  

Повече дават отколкото получават. А някои от тях нямат много какво да дават, защото нямат средства да си позволят дори и най-нужните материали, като дрехи, обувки или учебници. И вината не е в тях, не е и в техните родители и никой не бива да сочи с пръст, защото никой не знае цялата история и може би вижда само малка част от нея. И вместо да съдим, можем да помогнем. Да се обединим и да подадем ръка, вместо да се преструваме, че не виждаме каква е истината. Би била прекрасно ако училищата осигуряват необходимите учебници на всяко дете, чиито семейни доходи са ограничени. Защото в противен случай те са принудени да работят тежка работата през лятото и да си спестяват левче по левче. Ако училището помогне на тези деца ще има равенство между всички ученици, ще се постигне обща толерантност и приемственост.

    Ще се сложи край на безкрайните притеснения в чистата детска душа и ще се открие началото на една нова учебна година, която да е с равен старт за всички. А чрез знанията, които ще получат от своите нови учебници и милия жест, който ще им отправи училището, те ще се вдъхновят и ще успеят да подобрят нашия свят към по-добро.

Ние трябва сами да стигнем до извода, че е нужно да се отнасяме към всички с доброта и уважение, не защото те са учтиви, а защото ние сме. Добротата не донася беди, не боли и не струва нищо и никога няма да съжалиш, че си се отнасял мило с някого. Тя не се учи в училище, не пише за нея в никоя книга. Не е нужно да си вълшебник и да имаш магическа пръчка, за да можеш да я правиш. 

Никой не знае кога ще се научи на добро. Може да е на пет или на петдесет и пет години. И дори не е нужно да правиш нещо специално за да си благ, защото много често това, от което имат нужда хората не е брилянтен ум, който да говори, а чисто сърце, което да слуша. 

И запомни едно последно нещо от мен: Любовта и добротата никога не могат да бъдат похабени. Те винаги променят и благославят този, който ги получава и този, който ги дарява. 

    Готов ли си да бъдеш дарител на приятелство, любов и надежда?

                                             Симона Василева Василева

                                    ППМГ "Добри Чинтулов" гр. Сливен

Добро направи

и за него забрави!

И когато не очакваш,

Господ ще те възнагради!

Доброто винаги надделява

и злото побеждава!

Затуй добър бъди,

следа след себе си остави!

Арда Севал Емин

ОУ "Христо Ботев" с. Миладиново

      Добър бъди

,,Да на добротата’’

    Живеем във време изпълнено с трудности.За жалост вече все по срещани са гладът,бедността,болестите,че дори и войните.Започва да става все по-тежко за хората и мисля,че единственият изход от ситуацията е чрез единството и взаимната ни помощ.

Един от най-разпознаваемите образи в YouTube пространството-Станислав Цанов известен с платформата си, в която привлича внимание към социални проблеми и организира кампании, чрез които обединява хората и предизвиква желанието им за обща подкрепа.Не само това,но и участва в акции,свързани с раздаване на храна и помощ на бездомни хора и бедни семейства.Възхищавам му се затова,че той не само говори за проблемите,но и активно участва в разрешаването им и за мен той е добър пример,който се стремя  да следвам.

В училището,в което уча също ни насърчават и мотивират всеки ден да следваме доброто.Миналата година организираха голяма благоторителна кампания и с помощта на учители,ученици и външни добродетели събрахме сумата от 10 968лв, с която помогнахме на наш старши учител по информационни технологии.

Винаги съм смятала,че има ли желание има и начин и нищо не ни спира от това всеки ден да правим дори по едно добро дело.Дали ще бъде като нахраним гладно животинче,дали като отделим скромна сума за вкючването в благотворителна кауза или кампания няма значение.Вярвам,че хората трябва да бъдат по-великодушни и съпричастни и ги призовавам дори и с малки стъпки да започнем да правим света едно по-добро място!

                                                  Теодора Вардарева

                                  ПМГ "Яне Сандански" гр.Гоце Делчев

             Да на добротата

  Един студен зимен ден, минавах покрай парк, когато забелязах възрастен човек, седнал на пейка, видимо замръзнал и притеснен. Беше облечен с тънко яке и изглеждаше, че  няма къде да отиде. Спомням си, че хората просто го подминаваха, но нещо в него ме накара да спра.

    Приближих се и го попитах дали има нужда от помощ. Той ми каза, че е загубил портфейла си и няма пари да си купи билет за автобуса, за да се прибере у дома. Не беше ял нищо цял ден. Видях, че трепери от студ и предложих да му купя топла напитка и нещо за ядене. Заедно отидохме до близкото кафе, където му купих чай и сандвич.

    Докато си почивахме на топло разбрах, че е бил сам през последните няколко години, след като съпругата му е починала. Разговаряхме около час – той споделяше истории от живота си, а аз просто го слушах. След това му купих билет за автобуса и го изпратих на спирката.

  Въпреки че не беше нещо голямо, видях колко много означаваше за него, че някой го забеляза и се грижи. Тази среща ми напомни, че понякога малките жестове на добрина могат да направят голяма разлика в нечий ден.

                                                              Мериам Пидева

                                                 СУ "Св. Св. Кирил и Методий" с. Сатовча

        ,,Три от стоте‘‘

         Нека ви разкажа разказче едно ,малко поетично е то. Ще започна от начало, беше като счупено огледало. В живота не всичко е песни и танци. Има и такива дни, в които дори не ти се става от леглото. Е, такава е и моята история… Като за начало мога да ви споделя, че съм винаги щастлива, хумористична и весела. Да кажем ,,щастливият приятел‘‘ в групата. Приятелите ми си мислят, че аз нямам чувства, винаги имам усмивка на лицето си. Да, така бе, докато слънцето още блестеше, а сега луната е пред него и в мен е мрачно, сърцето ме болеше и потъвах в мрака. 

       Приятелите ми, те са тези няколко астероида, които изместиха луната от слънцето, за да може лъчите му отново да светят към мен. От сто приятеля останаха ми само три, а сърцето ми не даде на мозъка ми да се оплаче, защото пак ще ми каже ,,сгреши отново глупаче ‘‘. Научих се да танцувам в дъжда. Читателю, нека преминем в същинската част на историята. В началото на разказа ми ви споменах, че  предвещавам добро ,но ме обзе зло. Получих  болест, трудно лечима. За нея лек бе спокойствието, щастието, добрата енергия. От стоте ,,верни‘‘ приятели останах с малко. Състоянието ми не беше добре,  емоциите също. Изпитвах тъга, дълбоко в мен празнина. 

       Трите останали приятели не ми позволиха да падна . Изведоха ме от мрачната болнична стая и ме заведоха на висок хълм. От там се виждаше всичко. Те ми казаха да погледна ,колко е красиво, че за да стигнем до това красиво, високо място трябва да се изкачим, но и да се държим за нещо. Попитаха ме как съм се изкачила и кой  ме е държал. Тогава нещо в мен се промени, сърцето ми започна да тупти. Почувствах се щастлива, исках да скачам ,пея.. Исках да живея! Те, те трите от стоте успяха да ме накарат да погледна на живота от друга страна. 

И вече мога да кажа, че изкачвам всяка една стълба, за да стигна на високото, за да видя красивото и те ме държат. 

Справям се по-добре само и само, защото те ме държат за двете ръце и няма да ме пуснат, заедно ще сме до край, читателю историята ми приключи със щастлив край. Приятелите са безценни, но не забравяй, че ако ти подадат ръка, хвани я и надявам се да съм ви вдъхновила. Това добро дело ,няма никакво его.

                                                            Яна Кирилова Чобанова

                                         СУ "Св. Св. Кирил и Методий" с. Сатовча                                                                            

                                                      Хюсеин Улви Раим

                     ОУ "Христо Ботев"с. Миладиново, общ. Кърджали 

              Доброта

           Доброто се връща

      Навсякъде - в интернет, по телевизии и различни други медии се говори за нуждаещи се от помощ възрастни и болни стари хора.

      Всичко това много ми харесва, защото много от нас, когато остареем, може да изпаднем в същото положение и да няма кой да ни помогне.

     Възрастните и болни хора вярват в нас, а тези които помагат ще поздравя с цялото си сърце. Ще ги поздравя от душа, защото показват как правят добри дела и повече хора започват да правят добрини.

      Аз вярвам, че доброто е заразно и ще победи!

      Ще разкажа една интересна случка за доброто.

Беше топъл юлски ден. Лятната ваканция беше в разгара – слънцето грееше силно и нямаше жива душа по улиците на село. Аз и моите приятели бяхме седнали под широката сянка на големия явор на площада.

    Говорехме си, разказвахме си разни истории, смеехме се. От близкия магазин излезе стара жена с бастун. Едва вървеше, беше слаба и немощна. В торбичката си беше купила хляб и мляко. 

   Едва беше направила две – три крачки, две момчета с колела се блъснаха в нея и тя падна на земята. От торбичката се разля млякото. Тя гледаше уплашена и започна да плаче.

   Скочихме с моите приятели и отидохме да и помогнем да стане. Тя ни благодари, но не спираше да плаче. Ние я попитахме дали не се е ударила, че да я заведем на лекар. Бабата каза, че не я боли, но това били последните и парички и не можеше да си купи мляко. Млякото и хлябът били основната и храна. Тя живеела самичка, защото децата и били в чужбина и нямала близки в селото.

    Когато чухме истината, аз и моите приятели, с парите които носехме за сладолед, влязохме в магазина и купихме не едно, а две млека.

    Взехме торбичката и придружихме бабата да се прибере у дома. Тя се зарадва, благослови ни и ни почерпи с малини, които растяха в двора.

    Доволни от постъпката си, аз и приятелите ми се върнахме под дървото. Всеки ден ние играехме и се забавлявахме, но не пропускахме да отидем под сянката на дървото, защото си купувахме и хапвахме сладолед.

     Един ден, когато пак си разговаряхме под дебелата сянка, се приближи непозната жена. Тя ни попита дали сме децата, които са помогнали на старата жена,  блъсната пред магазина. 

     Казахме че сме помогнали, защото сме били наблизо. Тя се усмихна и ни помоли да отидем с нея в магазина. Беше разбрала от възрастната си майка, че сме си дали паричките за сладолед, за да и купим мляко.

    Госпожата ни купи не по един, а по два сладоледа. От очите и се стичаха сълзи, а на устата и грееше усмивка. Тя каза, че доброто се връща, но думите и „България ще я бъде с такива деца като вас!“, още кънтят в ушите ми.

    Много се надявам да има и други деца като нас, кой с каквото може да прави добро. Доброто ще спаси всички ни! Вярвам силно в това, за да няма войни и да умират деца!

                                                  Георги Стоянов Гьотев

                        1ОУ "Св. Климент Охридски" гр. Сандански

Да бъдем добри – днес, утре, винаги!

            Никога няма да забравя тази прoхладна юлска вечер. Дългият горещ ден се оказа изтощителен за моите родители. Те се чувстваха много уморени и заспаха рано-рано, още преди да се стъмни. Но на мен ми беше скучно, толкова много, че малко по-късно вечерта успях да събера смелост и да се окажа сам на една огромна поляна.                                                                                         Живея на село, близо до гората, но никога досега не бях правил това – да отида късно вечерта на място, потънало в тъмнина. Но отвътре дълбоко ме разяждаше любопитството как изглежда гората нощем? Винаги съм мислел, че по това време на денонощието тя би била не само по-красива, но и по-загадъчна и романтична.               

 Гледах дълго време втренчено в пространството. Възхищавах се на звездите – тези хубавици, които любопитно ме наблюдаваха от небето и сякаш се надпреварваха да ми покажат коя от коя е по-накипрена. Луната като че ли се бе доближила до мен и ми намигаше дружелюбно.

 От една страна ме побиваха тръпки, изпитвах страх, но от друга – възхищение. Имах усещането, че сърцето ми всеки момент ще спре да работи.       

Наблюдавах поляната, усещах невероятните аромати на билки, долавях дори някакви странни звуци на животни, които със сигурност усещаха присъствието на човек наблизо. Е, сега вече съвсем се уплаших.

Но в момента, в който пожелах да си тръгна, се случи нещо наистина вълнуващо. 

Ненадейно до мен достигна странен глас. Глас на … сърна. Тя плахо ме заговори:

- Защо стоиш тук сам?  Не се ли страхуваш от тъмнината?

Погледнах встрани и забелязах това живо същество, лежащо безпомощно на тревата.

- Да, преди малко наистина бях започнал да се страхувам, но вече не – отговорих аз, защото винаги съм искал да видя как изглежда гората нощем. Но какво се е случило с теб?

- Бях простреляна малко по-рано тази вечер, вероятно по погрешка – отвърна сърната. Но ловецът дори не ми оказа помощ. Не знам, може би не бе разбрал какво се случи. Кракът ми е пострадал сериозно, изпитвам огромна болка, не мога да се изправя.

Аз втренчих поглед в сърната и веднага, без да кажа нищо, без да губя никакво време, се затичах към дома да потърся антисептичен спрей и бинт.

Мама и татко отдавна спяха, но аз без миг колебание ги събудих. Имах нужда от тяхната помощ. Когато започнах да разказвам случката, те се уплашиха. 

        Учудиха се как е възможно да отида сам в гората по това време. Но успях да направя така, че бързо да забравят за моята неразумна постъпка и да насоча вниманието им към раненото животно.

Взехме с татко всичко необходимо от домашната ни аптечка и бързо се отправихме към онази поляна. Сърната си беше на същото място, изглеждаше обаче още по-безпомощна. С помощта на фенерче, татко успя да види добре раната, която се оказа доста дълбока. Той успя да извади куршума и веднага започна да почиства раната. Напръска я с антисептичен спрей, за да я предпази от инфекции и да ускори процеса на зарастване, след което покри раната с превръзка. Аз бях много щастлив, защото му помагах.

       Татко обаче прецени, че най-добрият вариант е да се върне за колата, да прикачи ремаркето и да натоварим сърната, за да може да се грижим за нея, докато оздравее.

       След като се прибрахме, мама ни чакаше и изглеждаше много притеснена. Като видя животинчето, тя ни погледна учудващо и странно. Необходимо ѝ бе малко време, за да осмисли случващото се, но после се усмихна и ни похвали за благородната постъпка. Каза, че изключително много се гордее с нас. 

Дни наред всички полагахме грижи за сърната, а след като се излекува, ние се чувствахме повече от щастливи! Много се бяхме привързали към нея. Тя към нас също. Но все пак знаехме, че трябва да я пуснем да се върне в нейния дом - гората, мястото, където я бях намерил. Разделихме се с много тъга, но и доволни, че тя оцеля. 

       Никога няма да забравя тази случка – да, странно беше решението ми ей така да отида в гората късно вечерта, но се оказа, че това не е било някаква случайност. Имал съм мисия и съм я изпълнил. Оказал съм се посланик на доброто - помогнах на нуждаещо се живо същество в беда.

      Необходимо е да бъдем отговорни и да не допускаме да се случват подобни нелепи действия. Необходимо е винаги да бъдем съпричастни към чуждата болка, понеже тя е и наша, а много често дори е предизвикана именно от самите нас. Трябва да правим всичко възможно по силите си, за да я излекуваме. Така ще сме щастливи, че сме извършили едно добро дело, че можем да бъдем полезни, а това е едно от най-важните неща в живота.                               Обичам да помагам! Трябва при необходимост винаги да помагаме! Да бъдем добри – днес, утре, винаги! Не е никак трудно! Напротив – това носи удовлетворение и истинско щастие …                                                                          

                                                                   Кольо Божидаров Господинов

                                                                          ПГСС гр. Нова Загора

            Доброто се връща

Свежият въздух на планината ни ободряваше още повече и походът беше лек и приятен. Чуваха се песните на птиците, от клон на клон скачаха катерички, ухаеше на здравец.

       С моето семейство тръгнахме на поход – аз, малкият ми брат, мама и тате. Решихме да се изкачим до „Туричка черква”. Пътят до там е дълъг и труден, но това не ни отказа да изкачим тази височина. Всички носехме раници с вода, храна и постелки за пикник. Вървяхме, почивахме, пеехме и така пътят ни беше по – лесен. Ухаеше на борова смола, навсякъде, където погледнеш се ширеха поляни с пъстри цветя. По пътя си късахме диви ягодки и боровинки.

        След два часа ходене, мама и тате предложиха да направим голяма почивка. Седнахме и извадихме сандвичите да похапнем. 

        На полянката аз и брат ми си играехме с топката. След едно по – силно хвърляне, брат ми изпусна топката и тя се търкулна надолу. Затичахме се да я вземем и попаднахме на странна гледка. Едно малко кученце беше паднало в яма и не можеше да излезе от нея. То скимтеше, беше уплашено, а майка му „плачеше” и обикаляше около ямата. 

        Аз и брат ми почнахме да мислим как да го извадим. Майката вървеше след нас и очите и говореха, че ни моли да и помогнем. Тогава се сетихме, че тате ще свърши това. Извикахме го  и с общи усилия извадихме кученцето. 

       Майката на кученцето започна да върти опашката си от радост. От този момент те станаха наши приятели и тръгнаха с нас. Продължихме пътя си, изкачвахме се все по – високо. Тичахме с брат ми и двете кученца тичаха подире ни. 

        Изведнъж нашите четириноги приятели започнаха да лаят тревожно. Една отровна змия беше допълзяла на пътя и брат ми едва да не я настъпи. Той много се уплаши и не можеше да мръдне от мястото си. Кученцата започнаха да се борят от двете страни с нея. Тя съскаше и уплаши брат ми още повече. Аз започнах да плача. Тогава кучето – майка дръпна с муцуна опашката на змията и я изхвърли в храстите. 

        В този момент, чули лаенето на кучетата и плача ни, родителите ни дотичаха бързо. Единствено видяха, че нашите приятели ни прегръщаха от радост и въртяха щастливи опашките си. 

        Мама и тате се успокоиха, прегърнаха всички ни и казаха, че „Доброто се връща”. 

        След този поход моето семейство има най – добрите и верни приятели.

                                                Славея Николаева Пазвански

                                        1ОУ "Св. Климент Охридски" гр. Сандански

            Да на добротата

    Ще ви разкажа една история, която ме впечатли и разчувства. Тя остави отпечатък в сърцето ми и всеки път, когато се сетя за нея, усещам топлина и вяра в човешката доброта. 

    Един ден близка на семейството ми ни разказа нещо, което променило живота ѝ. Преди години жената очаквала датата за животоспасяваща операция и била на ръба на отчаянието. В дните на това мъчително очакване нейните съседи – бедно семейство от малък апартамент, също преминавали през своите изпитания. Наближавал рожденият ден на дъщеря им, която не можела да се движи свободно поради заболяване на крайниците. Налагало се всеки ден бащата на момиченцето да го сваля на гръб, за да го води на училище. 

Родителите изпитвали страшна мъка от това, че не можели да купят подарък на милото си дете, защото давали всичките си спестявания за така необходимото лечение.

    Един ден болната жена се срещнала с детето, но то не се оплакало, а ѝ казало, че най-голямото му желание е просто да прекара деня с близките си. 

    Останалите съседи в блока също забелязали, че семейството е в затруднение. Така заедно с болната жена решили да направят нещо специално за момиченцето.

    На сутринта, точно на рождения ден на детето, украсили цялото стълбище с балони и цветя. Всички съседи оставили подаръци и сладки пред вратата на семейството.   Болната жена се  свързала с фирма, която изработила рампа, за да може детето с количката свободно да слиза и да се изкачва по нея, без да се налага бащата да го носи на гръб.

    Семейството било трогнато, а момиченцето не можело да повярва, че толкова много хора се интересуват от него.

    Дни след рождения ден болната жена се оперирала и операцията минала успешно. Тя повярвала, че направеното добро помогнало за успеха на операцията ѝ.

    Тази история ще ми напомня, че добротата невинаги е свързана с големи и скъпи жестове. Малките прояви на грижа и състрадание могат да преобърнат света на някого и да вдъхнат вяра и сили в най-тъмните моменти.

                                                                                            Мурат Велиша

                                                                    ПМГ "Яне Сандански" гр. Гоце Делчев

   Преди време живеех в малък град, в който всички се познавахме, а животът беше спокоен. Там имаше една възрастна жена на име Диана, която беше истински пример за доброта и състрадание. Тя беше учителка в местното училище и беше позната на всички не само с професионализма си, но за нея работата не беше просто професия – беше призвание. Тя се отнасяше към всяко дете с грижа, сякаш е нейно собствено, но зажалос  самата тя не можеше да има деца, любовта, която раздаваше на своите ученици, беше безусловна и искрена, всякаш им беше втора майка.

      Един ден в училището пристигна нов ученик на име Дани. Той беше мълчалив, срамежлив, и по всичко личеше, че не се чувства добре в новата обстановка. Той идваше от бедно семейство и носеше стари, износени дрехи, което веднага го направи мишена на подигравки и тормоз от страна на някои от съучениците му. Децата често могат да бъдат жестоки, когато усетят, че някой е различен, наричаха "просек" и "неудачник", без да си дават сметка колко нараняват момчето.

           Да на добротата

     Госпожата бързо забеляза как Дани се отделя от другите деца. Той почти не говореше, беше вечно сам и често поглеждаше тъжно към тях, докато играеха на двора. Тя реши, че трябва да направи нещо. Започна да го наблюдава внимателно, говореше с него след часовете, опитвайки се да разбере какво го тревожи. Дани в началото не искаше да говори, но постепенно, сякаш усетил сигурността и топлината в присъствието ѝ, започна постепенно да разказва за трудностите, които преживява вкъщи – за липсата на пари, за липсата на храна и за това как се чувства самотен и различен от другите деца. Постепенно той започна да й се доверява.

     Една вечер, след училще, Диана реши да направи нещо, което ме остави без думи, когато го разбрах. Тя не се ограничи само с думи или съвети към него. Без да иска внимание или благодарности, тя отиде до местния магазин и купи нови дрехи и нова раница, пълна с учебни материали, тетрадки и моливи за него – не прекалено скъпи, но чисти и нови, за да го накарат да се почувства по-уверен. След това, тя тайно ги остави в училище, с бележка, която гласеше: „За теб, за да се чувстваш по-добре. Никой не трябва да бъде тъжен. Вярвам в теб! Ти си специален и способен на всичко.“

    Когато момчето намери дрехите и раница, беше изумен. Той не знаеше от кого са, но нещо в него се промени – оказаха огромно влияние върху. 

   Той вече не се чувстваше като чужд сред другите деца. На следващия ден дойде на училище с новите дрехи, изглеждаше по-уверен и щастлив. Той започна да общува повече с другите деца, а те също сякаш го приеха по-добре. Постепенно тормозът спря, а най-важното – започна да вярва в себе си.

Когато по-късно разбрах какво беше направила учителката, останах вдъхновен от нейната скромност и състрадание. Това, което ме впечатли най-много, беше фактът, че тя не търсеше признание. Никой в града не знаеше, освен няколко души, които случайно чуха историята. Тя просто искаше да направи живота на това дете по-добър, без да иска нищо в замяна.

     Тази постъпка на Диана ми показа колко важни са малките актове на доброта. Често не осъзнаваме как една проста постъпка, един жест или една дума може да промени нечий живот. Тази история ме научи да бъда внимателен към хората около мен, защото не знаем през какви битки преминават и че добротата не се измерва в мащаба на жеста, а в чистото желание да помогнем на някого, дори и ако това остане незабелязано от света.

     Думите на Ане Ламот, които някога бях чел, ми дойдоха на ум в този момент: „Добротата започва с разбирането, че всички се борим със своите демони.“ Учителката Диана разбираше това по-добре от всеки друг. Тя видя битката, която Дани водеше в себе си, и му подаде ръка, без да чака нищо в замяна. Тя ми показа, че понякога именно най-малките действия могат да доведат до най-големите промени в нечий живот.

                                                                            Мануел Владов Маринов

                                                                             ПГИ "Алеко Константинов" гр. Кърджали

            Бъди светлината

„Има два начина за разпространение на светлината: да бъдеш свещта или огледалото, което я отразява.“  — Едит Уортън. 

    Тази мисъл е една красива метафора за ролята на човека в разпространението на знания, доброта или мъдрост. Свещта е това, което символизира тези, които създават светлина, например чрез иновации, вдъхновение или личен пример. Огледалото пък, от своя страна, е символ на тези, които отразяват и разпространяват светлината, предавайки я на другите. И двете роли са важни, защото обединени в едно те осигуряват светлина на повече хора.

    В историята, която ще разкажа днес, реших да заема ролята на огледалото и да разкажа за една проява на доброта, в която не съм била част, но съм силно впечатлена от посланието и смисъла ѝ.

    Всичко започва през не толкова далечната 2020 година в моето училище. След един ден с неочаквано силен вятър, който вилнее в моя роден град, бурята успява да изкорени огромно дърво в двора на училището. И така се ражда една още по – неочаквана идея с един много по – вдъхновяващ край. 

 Позитивното мислене на тогавашните млади хора от доброволческия клуб към училището ми, на име „Щастливеца“, не им позволява просто да изхвърлят дървения материал. Дървото бива нарязано за огрев, а доброволците опаковат всичко в чували и с безвъзмездната помощ на собственик на фирма в града, материалът бива доставен до дома на нуждаещо се семейство на ученичка от училището ми. И така завършва историята. 

       На пръв поглед на някого историята може да се стори кратка и незначителна, но ако се вгледаме в дълбочината на постъпката и я разгърнем, можем да зърнем истинската същност на добротата в нея. Защото, ако не се замислим за огромния труд, положен от доброволците, и времето, отделено за изпълнението на едно на пръв поглед малко дело, никога няма да разберем истинския смисъл на това да вършим добри дела. Тайната в това да бъдеш добър човек не се крие в грандиозните проекти, а в малките жестове, които изискват време, усилия и състрадание. Все пак, както се казва, добротата и щастието се крият в малките неща.

    Много хора искат да бъдат добри и да могат с чиста съвест да се нарекат добри хора, но в същото време те не осъзнават, че за да бъдат такива, не е нужно да бъдат супергерои. Понякога дори една прегръдка или добронамерена дума, насочена към някого, който има нужда от тях, е достатъчна, за да извършим нещо добро.

  Това, което ме вдъхнови най-много в постъпката на доброволците, беше тяхната способност да видят възможността да помогнат там, където други биха видели просто проблем. Тяхната воля за действие и това, че не са оставили дървото просто да остане там безполезно, а са седнали и са се замислили как могат да превърнат една стихийна неволя в едно добро дело. Това, че са се замислили и сетили за своя съученичка и са решили да ѝ помогнат. Защото не са много хората, които ще седнат и ще отделят от времето си, за  да помислят как да помогнат на другите, и след това да го направят.

   Живеем в свят, в който често забравяме, че не само ние имаме трудности и че има хора, които имат много повече нужда от помощ - от нашата помощ, от нашите добри дела. Не защото те не могат да го направят, а защото НИЕ можем да го направим. И в това се крие целият смисъл на добротата. Истинската доброта се състои в това да спрем за момент, да се огледаме и да помислим как можем да направим света по-добър и за другите, а не само за нас. Да бъдем хора, които не мислят само за себе си, а заедно създават едно по-добро общество.

За мен, а надявам се и за вас, тази проява на доброта е едно истинско олицетворение на народната мъдрост „Всяко зло за добро“ и служи като ясен пример за нейния смисъл.

    В моя разказ доброволците от моето училище бяха свещта, а аз реших да заема ролята на огледалото. Чрез тази история искам да вдъхновя другите, както аз самата бях вдъхновена, и да покажа, че понякога и най-малките постъпки са напълно достатъчни. Искам да изтъкна идеята, че не е нужно винаги да бъдем свещта – понякога е достатъчно да отразим доброто, което виждаме, и да го разпространим. Ако просто седнем, погледнем постъпките на другите хора и дори малко се замислим, че искаме да бъдем като тях и сме готови, когато ни се отдаде възможност, да действаме - това също е достатъчно. Искам да покажа, че да отразяваме и да даваме значение на постъпките на другите е също толкова важно, колкото и да бъдем част от тях. И нека не забравяме, че не е нужно винаги да бъдем свещта, нито пък огледалото.

Нужно е единствено да бъдем Светлината.

                                                          Арзу Мухарем Мухарем

                                          ПГИ "Алеко Константинов" гр. Кърджали

В едно малко селце, далеч от шума на големия град, живееше малко момиче на име Бела. Беше дете, което винаги се усмихваше, дори когато облаците затъмняваха небето и денят изглеждаше сив. Родителите ѝ не бяха богати, но бяха хора с големи сърца, които я учеха, че истинското богатство не се измерва с пари, а с това колко добри дела можеш да направиш за останалите. 

     Бела растеше в скромна, но топла къща, заобиколена от природата. Селото, в което живееше, беше малко, с тесни улици и къщи, покрити с лозници, а съседите се познаваха от поколения. Родителите ѝ винаги бяха първите, които подаваха ръка на някого в нужда - когато дойде време за жътва, когато някой беше болен или просто когато имаше нужда от съвет. 

     Една от първите добрини, които Бела извърши, беше на 6 години, когато възрастната съседка падна и си счупи крака. Без да се замисля, Бела хукна към най - близкия дом, за да потърси помощ. Дните след това тя често посещаваше съседката си, защото тя беше почти на 90 години и бе съвсем сама. Децата и внуците ѝ бяха далеч в чужбина. Носеше ѝ супа и слушаше нейните истории. Въпреки че беше малко дете, хората в селото скоро започнаха да забелязват колко голямо сърце има Бела.

       Да на добротата

    Майка ѝ все казваше: "Доброто, което правиш, Бела, винаги ще се върне при теб, когато най-малко го очакваш." 

     С времето Бела порасна, но добротата ѝ не се промени -  напротив тя стана още по -силна. Вече на 13 години, Бела започваше да разбира, че помощта, която можеше да окаже, не е само в малките жестове, но и в по - сериозни дела, които засягаха целия свят. 

     Един от първите по - сериозни моменти дойде, когато селцето се изправи пред сложно предизвикателство. На връщане от училище Бела мина покрай старата библиотека, където видя, че мястото, което винаги е обичала, е на път да бъде затворено поради липса на средства. Вместо да се примири, както направиха много други, тя реши, че трябва да направи нещо. Събра група свои приятели и заедно започнаха кампания в селцето - те разлепиха плакати, организираха малки базари и събития, за да запазят библиотеката.

     Бела не спираше само до там. Тя се свърза с по - големите деца в училище и заедно организираха доброволчески дни, в които всеки, който имаше свободно време, можеше да помогне - да носи книги, да подрежда и т.н. След няколко седмици, благодарение на Бела, мястото, което беше на ръба на затварянето, отново се оживи.

     Това не беше единственият случай, в който Бела направи нещо значимо. Една зима, когато в селцето имаше силна буря и много домове бяха останали без ток и отопление, Бела отново пое инициативата да помогне. Организира събиране на храна и топли дрехи за всички възрастни хора, които нямаше кой да посети. Бела не се страхуваше да отиде при хора, които дори не познаваше добре, защото за нея добротата нямаше граници. 

     Тя беше на 20 години, когато за пръв път напусна родното си местенце и се премести в големия град, за да следва мечтата си. Градът беше всичко, което селото не беше – шумен, забързан, изпълнен с хора, които сякаш винаги бързаха нанякъде. Небето над града рядко се виждаше, покрито с високи сгради и безкрайни коли, които профучаваха по улиците, неспирно крещейки с клаксоните си. Но Бела не се уплаши. Вярваше, че където и да се намира, тя ще намери своя път и ще продължи да прави добрини.

    Въпреки собствените си страхове и несигурности, Бела реши да помогне. Тя започна с малки жестове, които скоро се превърнаха в нещо по - голямо. Организираше групови срещи, за да могат студентите да се опознават. В същото време тя помогна на няколко свои съквартиранти да намерят евтини учебни материали и дори им показа как да се ориентират в огромния, нов град.

     Един от най - запомнящите се моменти беше, когато Бела срещна едно възрастно семейство, което живееше в същия квартал.  Веднъж, докато се прибираше от лекции, забеляза стара жена, която трудно носеше торбите с покупки. Без да се замисли, Бела предложи помощта си. Тя започна да им помага редовно, пазаруваше за тях, носеше им продукти и дори прекарваше часове в разговори с тях, за да им направи дните по - леки. 

    Бела вече беше навършила 35 години, омъжена и готова да създаде своето семейство. През годините тя продължаваше да бъде същата добросърдечна жена, която винаги намираше време и сили да помага на другите. 

     Проблемите започнаха, когато Бела и нейният съпруг решиха да имат дете. Лекарите бързо ѝ съобщиха, че поради здравословни проблеми бременността ще бъде рискована. Освен това тя трябваше да премине през сложна и скъпа операция, за да спаси не само собствения си живот, но и този на детето си. Тази новина разтърси живота ѝ. Семейството ѝ нямаше достатъчно средства за операцията, а времето не чакаше.

Новината се разнесе бързо. Един по един, хората, на които тя бе помогнала през годините, започнаха да се появяват. Първо бяха роднините, после колегите ѝ от работата и дори непознати, които бяха чули за историята ѝ . Организираха благотворителни събития и онлайн кампании за събиране на средства. 

     Помощта не идваше само в пари. Някои хора ѝ помагаха с храна, други предлагаха емоционална подкрепа. Бивш съученик на Бела, с когото не се бяха виждали от години, я свърза с един от най - добрите хирурзи в страната, който предложи да извърши операцията на по - ниска цена, защото бе чул за нейната история. 

     Операцията мина успешно. Бела успя да се възстанови, а детето им - здраво момиченце - се роди без проблеми. И точно в този момент, когато държеше новороденото си бебе в ръцете, Бела разбра истинската сила на добротата. Всичко, което бе дала на света, сега ѝ се върна с такава мощ, че нямаше думи, с които да изрази благодарността си.

  Това беше дарът на добротата - тя никога не остава непосрещната! 

                                                      Симона Красимирова Караилиева

                                                            ПГИ "Алеко Константинов" гр. Кърджали

   Истинската сила на добротата

    Един ден, докато се разхождах в парка след училище, станах свидетел на събитие, което промени гледната ми точка за хората. Обикновено ходя по една и съща пътека всеки ден – тя минава покрай малко езеро и няколко пейки, където винаги има хора. Повечето от тях или седят замислени, или говорят по телефоните си. Никога не съм ставала свидетел на нещо необичайно там. Докато не настъпи този ден.

    Беше хладно и облачно и изглеждаше, сякаш ще завали всеки момент. Хората бързаха да се приберат на топло. В този момент забелязах една много възрастна жена, която се мъчеше да вдигне тежка пазарска чанта. Макар и наведена напред, ръцете ѝ трепереха от усилието. Изглеждаше така, сякаш е сама и никой не се интересува от това да ѝ обърне внимание. Докато стоях и я гледах, към нея се приближи едно момче - не много по-голямо от мен, предполагам на около 18 - 19 години. Беше с широки дрехи, със слушалки на ушите и раница, висяща от едното му рамо. Не приличаше на човек, който би се загрижил за стари хора. 

    Честно казано, не очаквах нищо от него. Но за моя изненада той свали слушалките си, приближи се до жената и предложи да ѝ помогне.

    Момчето взе торбите и я попита дали може да я придружи до дома ѝ. Жената беше толкова изненадана, че за миг не можа да му отговори. На лицето ѝ се появи усмивка и с благодарност прие предложението му. Двамата тръгнаха бавно по пътеката, а момчето внимателно държеше торбите, докато жената му говореше нещо. Застанах на място и ги гледах, докато не изчезнаха зад ъгъла. Това момче не направи нещо „голямо“, но малкият му жест беше толкова човешки и сърдечен, че ме разтърси. В днешно време често забравяме да обърнем внимание на хората около нас – дори когато те очевидно имат нужда от помощ. По някаква причина смятаме, че това не ни засяга или просто се крием зад собствените си проблеми.

    Но тази моя история ме накара да осъзная, че в някои от тези ситуации дори най-малката постъпка може да промени нечий ден или дори целия му живот. И е добре да сме нащрек за такива моменти, в които можем да бъдем добри и мили - не защото някой ни принуждава, а защото това помага да направим света малко по-добър. 

     След този ден, започнах да се оглеждам повече около себе си и да обръщам внимание на хората, които ме заобикалят. Въпреки че често сме заети с нашите мисли и ангажименти, осъзнах, че в ежедневието ни има много възможности да помогнем на другите. Дори с нещо на пръв поглед дребно можем да направим огромна разлика в нечий живот. Станах по-внимателна към нуждите на хората, които срещам – дали става дума за някой, който има нужда от помощ с пазарските си торби, или за приятел, който се чувства самотен и се нуждае от компания.

    Започнах да си задавам въпроса: „Как мога да бъда полезна на някого днес?“ И колкото и малки да са действията, те могат да променят настроението на човек или дори да му вдъхнат надежда. Понякога добротата се изразява в усмивка, в поздрав, в помощ за непознат.

    Например, мога да задържа вратата за някого, да предложа помощ при носенето на нещо тежко или просто да споделя няколко любезни думи. Всички тези жестове, макар и малки, показват, че не сме сами в този свят и че сме готови да подкрепим другите. И понякога, най-красивото в добротата е, че не очакваш нищо в замяна. 

   Тя идва от сърцето и е искрена, без да търсиш признание или благодарност. Важното е, че сме оставили положителен отпечатък в живота на някого. Според мен, в това се крие истинската сила на добротата – в способността да даряваме радост и надежда безкористно.

  Тази нова перспектива ми даде сили да бъда по-открита и състрадателна. Осъзнах, че дори в най-обикновените моменти можем да бъдем носители на доброта. Защото всяко малко действие на милосърдие има потенциала да предизвика верижна реакция на позитивни промени. И колкото повече доброта разпространяваме, толкова повече се завръща при нас, не непременно от същите хора, но от живота като цяло.

                                                                   Саша Кирчева Ангелова

                                                 ПГИ "Алеко Константинов" гр. Кърджали

          Светлина в тъгата

   Имаше веднъж едно малко градче, където живееше една млада жена на име Ана. Тя беше известна със своето добро сърце и готовност да помогне на всеки в нужда. Всеки ден след работа Ана минаваше покрай малък парк, където често виждаше един възрастен човек, седнал на пейка, потънал в размисли. 

    Един ден, след поредния дъждовен следобед, Ана забеляза, че старецът изглежда тъжен. Реши да се приближи и да попита какво го тревожи. Той й разказа, че е загубил съпругата си преди година и оттогава се чувства самотен и изгубен. Слушайки го, Ана осъзна, че простата добрина и вниманието могат да означават толкова много. След този разговор Ана реши, че не може просто да остави нещата така.

     Всеки уикенд започна да носи на стареца домашно приготвени сладкиши и да разговаря с него за живота, за спомените и мечтите му. Постепенно двамата изградиха дълбоко приятелство.С времето старецът започна да се усмихва отново. Той споделяше с Ана историите от младежките си години, а тя му разказваше за съвременния свят. Неговата тъга се разсейваше, а радостта от живота се завръщаше. Един ден, старецът й показа стари снимки от своя живот. Докато разглеждаха, Ана осъзна, че в тези мигове тя не само е помогнала на него, но и сама е намерила смисъл и радост. 

     Чувството, че е била полезна, я изпълваше с удовлетворение. Месеци по-късно, когато зимата се задаваше, старецът изненада Ана с малък подарък – ръчно изработена рамка с тяхна обща снимка.

   Под нея имаше написано: "Ти ми върна надеждата." Ана осъзна, че понякога най-простите действия на добрина могат да променят живота на другите, но също така и на нас самите. Добротата, която тя беше извършила, се върна при нея в многократни размери, превръщайки я в по-добър човек. 

  Тази история е напомняне, че малките жестове на внимание и доброта могат да променят света, един човек в даден момент. Всички ние можем да бъдем светлина в нечий тъмен ден, просто като отворим сърцето си.

                                                                                              Анна Гаврилюк

                                                                   ПГИ "Алеко Константинов" гр. Кърджали

              Да на добротата

 Живея и уча в малко населено място, където хората се поздравяват, уважават, обичат и се опитват да си помогнат. Реших да ви   разкажа за моята история и помощта от един герой за мен. Казвам се Онур, ученик съм в седми клас в село Венец, обл. Шумен.

Историята ми е с общочовешки проблеми и болки, но съм благодарен на човек с главно Ч, който ме е подкрепил и е дал лъч светлина за мен и моите родители. Ще Ви преразкажа и запозная с моята история с помощта на мама - моят ангел и приятел.

   Когато съм се родил, акушерката казала на моята майка, че ще ме доведат малко по-късно.

   Тя не се е притеснила, но когато акушерката след малка пауза е дошла отново, за да съобщи, че има малък проблем, мама се е разплакала. Медицинското лице съобщило, че имам проблем  с крачетата.

Малко по-късно се установило, че имам изкривяване на стъпалата или по-точно ,,Конско варусно криво стъпало“, както го определят специалистите.

 Майчицата ми не могла да повярва. Веднага се  е обадила на една нейна позната лекарка и тя казала, че e възможно крачетата ми да се оправят, но с намесата на операция. Тя получила подкрепа и се е сдобила с номер на ортопед в град Варна. 

След изписването ми от родилния дом, родителите ми веднага се обадили на ортопеда д-р Живков, който ни насрочва час. В уречения ден и час са  ме завели при него.Той ме преглежда и казва, че ще успее да ми помогне, и че всички деца, на които е помогнал, са станали негови герои.

 Първата операция минава успешно, след нея  последва и втора, която дава отново положителен резултат. За съжаление се налага и трета, която ме травмира и изпитах голям страх, защото бях по-голям и осъзнавах на какво ще бъда подложен. 

 В деня на операцията, когато постъпих в болничното отделение, медицинската сестра се опитваше да ми постави абокат, но аз не исках и се съпротивлявах.

Тогава се появи той – моят ангел-хранител, облечен в бели дрехи, с блага усмивка и добродушен. Помоли сестрата да ме оставят, за да се успокоя и щом пожелая ще ми поставят абоката. Остана известно време с мен,сякаш времето спря, а той през този период  ме успокояваше и се шегуваше, за да забравя това, което предстои. Почувствах се в сигурни ръце, защото този човек беше различен и излъчваше увереност, сила и харизма.

 Операцията ми мина успешно, но и бях с гипс до ставата си. Ходехме един път в седмицата за смяна на превръзките, беше един много тежък момент от живота ми. Претърпях тежка травма за крехката си детска възраст, исках да тичам час по-скоро, да лудувам по улиците и да се забавлявам. Нямах търпение всичко да е останало назад и да се наслаждавам на играта с приятели. 

 Настъпи и този съдбовен момент и най-накрая ми махнаха гипса, а д-р Живков каза, че всичко е наред, но ще се наложи да бъда  със специални обувки, които ще бъдат поръчани от Америка. Обясни ми, че ще трябва да ги  обувам в продължение на една година и всичко ще се нареди. 

Знаех, че е истина, той  ме впечатляваше все по-силно и ми даваше сили и кураж, за да се боря с трудностите, а аз му вярвах безрезервно и знаех, че моето здравословно състояние ще се подобри.

Благодарение на моите родители, които показаха огромна обич, присъща за тях, търпението, което вложиха и  материалните разходи, както и доверието към професионалиста, днес съм добре. Те за миг не се отчаяха, не ме изоставиха и вярваха в мен и моя лекар, за което съм им безкрайно благодарен.  Обичам ги, знам че и в моменти, които ми се карат, отново е за мое добро. 

Благодарен ще си остана и до края на живота си към този прекрасен Човек и лекар – д-р Живков,  за помощта, която ми оказа във физически и морален план. Благодарен съм му за всичко, което направи за мен, защото ако не беше той, нямаше да бъда това, което съм днес. Едно палаво и усмихнато момче, което обожава да играе футбол с връстниците си, и да тича свободно по поляните. Ако не беше нашата среща, нямаше да съм аз същият, какъвто съм днес.

Вярвам, че за добрите дела трябва да се говори, доброто трябва да се награждава, вярвам, че доброто се предава с повече усмивки, обич, приятелства. Доброто се ражда от простите неща и  от подадена ръка. Доброто е в малките жестове, в малките подаръци и милите думи. Доброто няма език, пол, раса. То е просто добро и е досущ бумеранг. Направи го, за да ти се върне. То рано или късно се връща под една или друга форма. 

                                                               Онур Керим Хасан

                                                      СУ "Н. Й. Вапцаров" с. Венец

          Доброто в мен

     Аз се казвам Бурак и съм на 9 г. от град Шумен. Имам баба, която живее в с.Ветрище, и аз при всяка възможност я посещавам. Цялата лятна ваканция прекарвам времето си на село при нея. Заедно вършим много неща – помагам в градината, за грижите за домашните животни, както и в магазина ú на селото, където тя продава. Магазинът е единствения в селото и се посещава от всички жители. Сред тях има възрастни и болни хора на които им е трудно да идват в магазина, като баба Фатме, баба Емине и чичо Хасан. Неведнъж съм им помагал като пазарувам и им занасям покупките в тях. Те много се радват за помощта, понеже се движат трудно. Радвам се и аз, че мога да им помогна по този начин. Те винаги са много доволни и не пропускат да ме почерпят с нещо.

   Но дори и да не ме почерпят аз се чувствам много доволен, защото съм извършил добро. Горд съм с това, че помагам на хора в нужда. Обичам хората в нашето село и приятелите ми, с които играя там.

      В селото ни има и място за събиране на пластмасови капачки. Винаги пускам там мои или намерените от мен капачки. Това са „Капачки за бъдеще“. Знам, че се събират за добро – за закупуване на разни необходими неща за децата.

         Нека всички да правим добро, за по-добър и усмихнат свят!

                                                                Бурак Белгин Мехмед

                                                       СУ "Трайчо Симеонов" гр. Шумен

         Жената с цигулката

     Един ден с тате бяхме близо до градски парк. Минавайки видях жена, която свири на красив музикален инструмент. Той ми беше познат от часовете по музика. Това беше цигулката. Тя толкова нежно докосваше струните със своя лък и звученето беше емоционално за мен. Сълзите в мен започваха да се появяват. Мисля, че тази жена имаше нужда от помощ. Та кой в студеното време ще излезе навън, за да посвири на цигулка? Свиреше тъжни мелодии. 

    Понеже минаваха много хора, но никой не се трогваше от нея на мен ми стана много жално. Помолих тате да ѝ оставим парички. Тя, разбира се беше събрала няколко лева, но според мен трябваше да има малко повече. Тя свиреше прекрасно. Баща ми се съгласи и аз много се зарадвах. Парите, които тя събираше бяха в нейния музикален калъф. 

     Въпреки, че тя свиреше невероятно, хората не оценяваха нейния труд и талант. 

     Тя не викаше за помощ, но толкова тихо го показваше. Аз го усетих чрез нейните мелодии. Никой не слуша тъжна музика, когато е щастлив. 

И аз наистина се питам: Трябва ли да бъдем толкова зли към хората? Няма ли как да бъдем с отворени сърца към света и хората около нас? Света няма ли да бъде по-добро място за нас, ако имаме смелостта да бъдем хора? 

    Според мен трябва нещо да се промени. Хората трябва да бъдем по-добри. Хората трябва да помагаме.

Аз помогнах и това ме направи много щастлива. Колко леко е да си добър. 

                                                                   Дария Росенова Димитрова

                                                            СУ "Трайчо Симеонов" гр. Шумен

   Да помогнем на накого в беда

    Тази година в моя клас дойде нова ученичка – красиво синеоко момиче, с дълга черна къдрава коса, малко срамежлива, но весела и забавна. Много бързо аз и моите приятелки направихме така, че тя да се чувства добре в новия си клас, с новите си съученици. Не знаехме обаче, че прекрасната Надежда (използвам друго име умишлено) страда от много сериозно заболяване – диабет. Междувременно класната ни ни предупреди за това – в случай, че някога съученичката ни се нуждае от помощ, как да можем да ѝ окажем първа такава.

    Дните ни в училище минават чудесно. С Надежда за кратко време станахме добри приятелки. Даже някои от старите ми приятелки изпитват ревност, но аз умея да се разбирам с всички. Обичам с всички да постъпвам добре, дори и тогава, когато към мен някой не се е отнесъл по същия начин.

       Преди няколко дни на път за вкъщи – оказа се, че Надя живее недалеч от моя дом, просто не сме се познавали досега, както си вървяхме и говорихме, на нея ѝ прилоша. За жалост нямаше хора наоколо, но поне съвсем наблизо имаше скамейка. Помогнах на Надя да се придвижи до нея, въпреки че в този момент това се оказа много трудно. Бързо се сетих за думите на класната ни и веднага разбрах, че Надя се нуждае в момента от нещо сладко, тъй като захарта ѝ рязко беше спаднала. Късмет! Имах шоколадов бонбон в джоба си, увит във фолио. Веднага го поставих в устата на приятелката ми. Реших обаче, за да съм по-спокойна, да се обадя на 112. До няколко минути линейката пристигна. А най-хубавото е, че Надя бързо успя да дойде на себе си.

      Честно казано, уплаших се много. Когато тя се почувства по добре, се постарах да не забележи притеснението ми. Напротив – дадох  ѝ повече кураж. Лекарката от спешна помощ предложи да ни закарат до вкъщи. Съгласихме се - та това беше най-добрият вариант в случая!

    Вечерта, гледайки със семейството ми телевизия, звънна телефонът на мама. Обади се майката на Надя, за да благодари за доброто дело, което бях извършила днес. Но аз не се чувствах героиня. И не трябва, защото е нужно винаги да помагаме, с каквото можем, да раздаваме доброта. Това дори е задължително!        По този начин светът ще стане по-слънчев и по-приветлив.

Винаги, когато мога, ще окажа помощ. Така са ме учили мама, татко и батко. А Надя? Сега с нея дори сме още по-близки.                    Прекарваме много време извън училище заедно, помагаме си с домашните, играем, забавляваме се. Щастливи сме и двете, че се срещнахме и запознахме, родителите ни – също.

На Надежда пожелавам никога да не губи НАДЕЖДА …

                                                       Виктория Миткова Стоянова

                                            НУ "Любен Каравелов" гр. Нова Загора

Момичето с китара

     Един ден излязохме с мама, тати и баба на разходка на центъра. Мама и тати влязоха до един магазин, за да погледнат един подарък, а ние с баба останахме да ги изчакаме от вънка. През това време видяхме едно момиче което свиреше на китара, и ние отидохме с баба да я послушаме. След това баба ми подаде парички и аз ги сложих в шапката пред нея. Но когато ние пуснахме паричките тя ни помоли я за помощ, обясни ни че брат и е болен от асма и има нужда от средства. Тя ни сподели, че го гледа сама и няма майка и баща. И ние с баба решихме да и помогнем като и купим лекарствата. След това мама и тати излязоха от магазина и ни попитаха какво се случва, и ние им споделихме какво ни сподели момичето, и те също ни дадоха парички за да и помогнем. Когато вършим добро и то ще се върне на нас рано или късно. След това мама и обясни, че не зависимо дали имам 1 или 5 лева в джобчето аз трябва да помогна на човек в нужда. За това нека всеки ден избираме добротата и да се стремим да бъдем светлина за другите.

                                                                           Езра Бейхан Хасан

                                                              СУ ,,Трайко Симеонов", гр.Шумен

         Да на добротата

                                ,,Добротата е нещо,

                                 което глухите могат да чуят 

                                и слепите могат да видят.“

Марк Твен

     Доброто е нещото, което свързва хората в една общност. Доброто не е просто дума , то е множество от действия. Доброто извира от душата и сърцето на човека. Когато си добър с някого , ти го правиш с  желание, защото мислиш за този човек, защото се поставяш на неговото място и искаш да му помогнеш.

      През 2016 година датчанката Аня Рингрен Ловен спасява едно      нигерийско момче. Историята започва, когато родителите на момчето го изоставят, защото вярват, че то е вещер. 

В продължение на 8 месеца детето броди по улиците на Лагос, Нигерия и оцелява с помощта на пешеходците, които му дават храна. На 31 януари 2016г. датската доброволка Ловен намира 2-годишното нигерийче в ужасяващ вид. Тя му дава храна, вода и завежда момчето в най-близката болница. Налага се спешно преливане на кръв, за да бъде спасено.  

    След два дена стартира кампания по събирането на средствата за заплащането на медицинските грижи. Много хора от цял свят даряват около 1 милион долара за детето. Жената го кръщава Хоуп (Надежда). В момента Хоуп е здраво и щастливо момченце, което живее в сиропиталището, основано от Аня и съпруга  ѝ.

    Това е една от историите, които показват, че добротата и човечността съществуват. Доброто е едно от най-ценните неща на света и ние трябва да го пазим. И ако продължаваме да правим добро, Земята ще бъде по-добро място за всички нас. 

      Добротата не се купува с пари, трябва да я имаш вътре в себе си. Тази история ме вдъхновява, като показва, че добротата е заразна и обединява всички в обща кауза. 

    Един от съвременните примери за добър българин е Григор   Димитров. Той не е само най-талантливият български тенисист, но и се  ангажира с различни благотворителни инциативи. Подкрепя каузи, като помага на деца в нужда, включва се в образователни програми за млади спортисти и фондации за борба с болести. Тези добри дела на Димитров са помогнали на много хора в нужда, както и на много талантливи деца.

     Едва ли ще мога да изброя всички българи – известни и неизвестни, подали ръка и направили добро на хора в нужда. Защото доброто около нас е ежедневно. То ни дава безброй примери, вдъхновява ни, променя ни, докосва сърцата ни. 

     Особено ако си част от най-голямото училище в Южна България - СУ ,,Петко Рачов Славейков”, гр.Кърджали. 7 октомври 1996г. Снежана Сиракова ,,Ръка за помощВ момента ръководител е учителката по английски език Христина Янева. Почти всеки месецдоброволците имат среща с деца . Няма специални случаи, за да с подкрепят нуждаещите се. При всеки вик за помощ доброволците организират благотворителни дейности, кулинарни базар, разпродажби на домашни консерви, изработване на сурвачки и мартеници. Всеки доброволец има касичка на добротата, в която спестява пари и дарява на . За 28-те години доброволческа дейност през движение ,,Ръка за помощ“ са минали хиляди членове, а акциите са безброй много. 

      Друга инциатива отново в училище,,Славейкове клуб ,,ЕКО УПКО“на 13 март 2023 година с ментор Янислава Парнарова - учителка по химия. Клубът  като почистване на екопътека ,,Шампиони“, кампанията ,,Да почистим България заедно“ , конкурси Млад благотворител“,  ,,Паз дивите птици ”, ,,Искам да съм полезенРециклирай ме!”други. С тези добри дела се доказва като училище за ШАМПИОНИ. Шампиони не само в науката, в спорта, във всякакви извънкласни инициативи, но и в доброто.

    Щастлива съм, че съм част от тази ученическа общност, че имам възможност да бъда участник в дейности, които докосват сърцето ми, че мога да правя добро, вдъхновена не само от моите учители, но и от съучениците си.

 И казвам: „Да на добротата!“, защото добротата краси човек и всяко направено добро се връща като бумеранг върху човека, който го е направил.

                                                            Елиф  Ерхан Хаджимурад

                                          СУ „Петко Рачов Славейков“ гр. Кърджали

      Да на добротата

       Добротата в повечето случаи е съпричастност към чуждата болка и изразяване на капка щастие в нечии очи. Чрез нея ние, хората, изграждаме помежду си доверие и създаваме хармонична среда, в която виждаме не само нас самите и нашите изгоди, а се опитваме да видим и отсрещната страна, защото невинаги ние сме прави и невинаги правим правилните неща. За да има мир и разбирателство между хората, те трябва да се изслушват и да не бързат в действията си, защото, както е казано ,,Бързата работа, срам за майстора“, и трябва винаги да гледаме към каквото и да е от добрата страна. 

      Добротата удължава човешкия живот, защото чрез нея стотици хиляди хора подобряват своето съществуване и живеят щастливо, а щом има щастие, има и живот. Също така, това е дълбоко човешко качество, което изразяваме в действия, мисли и чувства. Да помогнеш, не е само действие, което правиш и го забравяш. Винаги всяка една добра постъпка е възнаградена по няколко начина и никога не се забравя. Може да не е веднага, но след време ще усетим как доброто се връща върху нас. Като пример мога да дам баба Илийца от разказа „Една българка“, написан от Иван Вазов. Тя се бори за живота на своето внуче, но когато вижда бунтовника как стои пред нея гладен и бос, нейното сърце започва да плаче. Именно в този момент тя изпитва състрадание към него.  

      Затова решава да му помогне, защото не вижда в него само изпаднал в беда непознат момък, а и осъзнава важността на неговата мисия. Затова за нея най-важното в момента е да спаси живота му и той да не попадне в ръцете на озверелите турци. 

     Тъй като Баба Илийца е вярваща жена, смята, че ако помогне на бунтовника, ще може да спаси два живота – този на успелия да се спаси Ботев четник и този на болното ѝ внуче. Тази постъпка на смелата българка е пример за доброта и състрадание към чуждата болка за всеки. Дори когато ти имаш нужда от помощ, щом видиш някой друг, изпаднал в беда, трябва да му помогнеш, защото така можеш да видиш решението на твоя проблем. 

   В днешно време обаче доброто се забравя, а злото се помни дълго. Дори и да направиш десет хубави неща на един човек, ако му откажеш един път, той няма да си спомня за добрите ти дела, а ще помни и ще казва на останалите хора за теб, че си неблагодарник. Ще чуваш думи зад гърба си. Но въпреки чутото, ти никога няма да се откажеш да правиш добро и да помагаш, защото сърцето ти няма да позволи да гледаш как някой, някъде страда. 

    Съпричастността е чувство, което показва, че ти се интересуваш за даден човек. В повечето случаи, когато ние сме на дъното, тогава разбираме кой ни е истински приятел и кой ни е просто познат. Винаги добротата отваря нови врати, чрез които разпознаваш света още и още по-добре, и тогава осъзнаваш, че постъпките и доброта ти са те отвели там, където не си подозирал, че може да бъдеш. Примери за доброта са много: да помогнем на възрастен човек да пресече улицата или да нахраним  бездомните животинчета. И без значение колко малки са нашите дела, винаги правят света по-добро място за живеене. Възрастните трябва да бъдат пример за нас. А и не само. Веднъж се разхождахме с мама и тати и видях една възрастна жена, която беше със скъсани дрехи и пълзеше по улицата. Тази гледка ме потресе. Веднага решихме да ѝ помогнем, като отидохме до близкия магазин и ѝ взехме нещо да хапне, за да не стои гладна. 

   След това жената ни беше много благодарна за малкия жест, който ѝ направихме. Станахме обаче и свидетели на един ужасен пример как едно малко дете, което се разхождаше с майка си, я ритна, а младата жена дори не му направи забележка. Дадох си сметка, че в днешно време по-малките деца не са научени на добро, на това кое е редно и кое е грешно. А добротата е това, което те прави вътрешно красив.

   Добре е да правим добро всеки един ден, защото малките жестове правят живота по-смислен. Добротата е отражение на нашата същност и начин да оставим красива следа в душите и сърцата на хора около нас.

                                                 Николета Асенова Асенова

                                    СУ „Петко Рачов Славейков“ гр. Кърджали

         Доброта

    Добротата е  много важна ценност, която обединява хората и обогатява живота им. Тя е   качество, което можем да проявим по   различни начини в различни ситуации. „Да бъдеш добър!“ означава да проявяваш  разбирателство и готовност да помагаш  на другите. В днешното общество, където често сме заети  и фокусирани само върху собствените си нужди, доброто е много трудно за намиране.

      Първи пример  за добротата може да бъде  обикновеният акт на помощ. Представете си сцена в автобус, където възрастен  човек влиза. Вместо да оставим стареца да стои прав, млад мъж става и му предлага своето място. Този малък жест не само че е проява на уважение, но и показва, че взаимната подкрепа и добротата между непознати могат да създадат положителна атмосфера.

     Друг пример е благотворителността. Много хора и организации се ангажират да помагат на нуждаещите се. Например по време на природни бедствия множество доброволци се включват в помощ на   пострадалите. 

   Чрез действията си те показват, че добротата може да се   проявява в различни форми, че всяка малка стъпка към взаимопомощ може да направи голяма разлика в живота на другите. Проявата на търпение и разбиране към близките ни, слушането на приятел в труден момент или дори просто на непознат, могат да създадат усещане за общност и свързаност. Тези малки  жестове могат да изглеждат незначителни, но те могат да окажат голямо влияние върху настроението на хората. 

     Добротата като човешко проявяване в професионалната среда   също оказва благоприятно въздействие. Един добър ръководител не само обогатява всеки индивид, но и изгражда силни и устойчиви общности. В свят пълен с предизвикателства и конфликти, добротата е мост, който ни свързва и напомня за човечността. Нека всеки ден бъдем готови да казваме „ДА“ на добротата – в нашите действия, мисли и отношения към другите.

                                             Мирела Ангелова

Професионална гимназия по търговия и ресторантьорство

                                                     гр. Враца

     „Сърцето на Лили и магията на доброто“

    В едно малко село, скрито между зелените хълмове, живееше малко момиче на име Лили. Тя беше известна със своето добро сърце. Всяка сутрин, преди да тръгне  за училище, Лили оставяше храна за бездомните животни около селото.

    Един ден, докато разхождаше своето куче, Лили срещна стара жена, която търсеше помощ. Жената беше загубила пътя си и нямаше храна. Лили незабавно предложи да я заведе у дома си, където майка ѝ приготвяше топла супа. 

  Старата жена се усмихна с благодарност и прие поканата. След като се нахрани, жената разказа на Лили истории за своето минало и за добротата, която е срещала през живота си. Лили слушаше внимателно, а сърцето   ѝ се изпълваше с вдъхновение.

   На следващия ден, когато Лили отново излезе, забеляза, че много от съседите ѝ са се събрали на площада, изглеждащи обезпокоени. Те говореха за слаба реколта и как няма да имат достатъчно храна за зимата. Лили се замисли и реши да помогне. 

    Тя събра всичките  си приятели, те започнаха да организират благотворителен пазар, където всеки можеше да донесе излишък от плодовете и зеленчуците си. Скоро селото се изпълни с усмивки, и вселие, който дойдеше на пазара, получаваше не само  храна, но и радост.

  Лили разбра, че добротата не е само в малките жестове, а и в обединението на общността. След време, старата жена отново се появи в селото, но този път с много подаръци за Лили и нейните приятели. Оказа се, че тя била магьосница, която искала да възнагради добротата, която   бе видяла. Лили и селото получиха дарове, но най-голямото богатство бе в единството и добротата, която бяха създали помежду си . И оттогава, всеки помагаше на другите, защото знаеха, че добротата винаги се връща.

                                            Мелек Мехмедова

Професионална гимназия по търговия и ресторантьорство 

                                                   гр. Враца

„Виктор и доброто към стареца“ 

    Една есенна вечер, когато слънцето вече се беше скрило зад хоризонта, Виктор се прибираше от работа. На ъгъла на улицата забеляза възрастен мъж, който се опитваше да поправи старата  си количка за пазар. Колелото ѝ беше счупено, а тежките покупки лежаха разпръснати по земята. Без да се замисли, Виктор се приближи и предложи помощ.

    Селата не бяха много далеч, но за стареца всяка крачка бе трудна. Виктор взе част от торбите и придружи мъжа до дома му. По пътя старецът разказа за  годините, които е прекарал сам след загубата на съпругата си, и как децата му живеят далече. Виктор изслуша всичко с внимание и без да усеща, разговорът се превърна в нещо повече от просто помощ. Стори му се, че и старецът, и той самият намериха спокойствие в този миг на човешка свързаност.

    На следващия ден Виктор донесе нова количка за стареца и почука на вратата му. Възрастният човек стоеше, гледайки го с удивление и благодарност. Виктор знаеше, че материалното не е най-важното. Истинското добро бе това, че старецът вече нямаше да се чувства толкова сам. Добротата, която идваше от сърцето, беше онази, която наистина промени живота и на двамата.

    Това не беше просто помощ на улицата. Това беше миг, в който двама непознати се превърнаха в приятели, доказвайки, че доброто винаги намира своя път, когато го споделим с другите в сложен момент.

                                          Гергана Василева

Професионална гимназия по търговия и ресторантьорство                                                                гр. Враца 

Доброто на съседите

    Преди три години моята баба се разболя от Ковид. Лекуваха я в болница и въпреки, че беше в болницата я изписаха без да е оздравяла. Като се прибра в къщи беше донякъде по-добре, но не можеше да става от леглото и дишаше чрез кислороден апарат. Ние с мама спяхме в стаята на баба, за да и помагаме.  Хранехме я, давахме и вода, обличахме я, обръщахме я, опитвахме се да я вдигаме и да я слагаме в инвалидна количка. Моята работа беше да подавам подлогата и да увеличавам и намалявам кислорода от апарата. 

    Една вечер спря тока. Кислородният апарат спря да работи. Имахме кислородна бутилка, която беше пълна. С мама мислихме, че бързо ще дойде тока и, че бутилката ще ни стигне, но тока не идваше. Мама викаше линейки, но нито една не дойде. Не искаха да я приемат във болница. През нощта разбрахме, че тока няма да дойде до сутринта и ако не преместим баба тя ще умре.  Бутилката с кислород свърши. Мама отиде до долния етаж да помоли съседите за помощ. 

Ние не ги познавахме, защото живеехме в апартамента от два месеца. Те веднага дойдоха и пренесоха баба с инвалидна количка по стълбите шест етажа до другият ни апартамент. Те направиха добро и баба до сега е жива. Води ме на училище, грижи се за мен, готви ми, купува ми за ядене любимите ми кифлички. Ще запомня това добро.     

                                                                                   Добрин Обрешков

                                                         10СУ "Теодор Траянов" гр. София  

                ДОБРОТО СЪЩЕСТВУВА 

    Според мен, доброто съществува. То се изразява в добри постъпки, добри дела, добри думи и мисли. Когато направим добрина, тя винаги се връща при нас. Добротата е нещо, което всеки човек би трябвало да притежава. Добротата може да ни отключи много врати. 

   На света има много добри хора, които ще ти помогнат в труден момент. Пример за това е моят дядо. Той е най-добрият човек, който познавам. Всяка сутрин той става много рано и работи до късно вечер,   за да бъде семейството нахранено, облечено и щастливо. 

   Всеки път , когато имам нужда от приятел, дядо е до мен. Той ме подкрепя и ми дава най- добрите съвети. Неведнъж ми е казвал , че ми желае само доброто. Независимо дали е зает  или е уморен, винаги би направил всичко, което е по силите му , за да се чувствам добре. Това добро отношение към мен ме прави много щастлива. 

     Дядо не е добър само към приятели, а и към непознати. Той никога не би обидил или ударил някой. Винаги ми казва, че проблемите се решават с говорене. Той е на - добрият, най – справедливият и  най-грижовният  човек, когото някога съм срещала. Рядко показва, когато  е ядосан или уморен. 

   За дядо няма невъзможни неща. Той намира решение за всичко. Може да ми сготви много вкусно, можем да отидем на поход в планината, може да ме закара с него на лозето, за да ми разкаже за земеделската работа, а понякога просто си говорим вкъщи. Без значение къде сме, за мен това са много щастливи моменти, изпълнени с много любов.

   Добротата ни прави по - щастливи и по - красиви. Това е важно човешко качество. Добротата е съвкупност от любов, загриженост, съчувствие и уважение към другите. Ако всички се грижим един за друг и си помагаме, можем да променим света и да го превърнем в най – прекрасното място. 

                                                       Таня Венциславова Филипова

                                      1ОУ „Свети Климент Охридски“, гр. Сандански

         Удовлетворение

    Беше слънчев летен ден. Короните на дърветата бяха зелени и пъстри. Все още не беше напекло яркото слънце. Усещаше се прохладната лятна утрин. 

            Аз и моят братовчед решихме да излезем и да се разходим с колелата ни. Тръгнахме надолу и изведнъж чухме котешки глас. Спряхме до едно дръвче и се спогледахме. Не можехме да повярваме какво виждаме с очите си. Едно котенце се беше покатерило на това дърво. Осъзнах, че ние трябва да му помогнем. Братовчед ми беше напълно съгласен с мен и беше готов на всичко. Предложих му да задържа неговото колело, за да се качи на дървото и да се опита да свали котето от там. Успяхме да го свалим, но в същия момент забелязахме, че има нещо на шията му. Ние бяхме хората,  които трябваше да го освободим въжето, което се бе увило около вратлето му. 

  За наш късмет  котенцето беше много кротко, спокойно и послушно и това ни улесни. Успешно премахнахме въжето и го пуснахме на свобода. То вече беше свободно. Ние продължихме разходката си спокойни и горди от това, което сме сторили. 

    Това е моята история, която ме накара да се почувствам истински щастлива, защото котенцето, сигурно щеше да загуби живота си. 

    Аз мисля, че хората трябва да бъдат добри и винаги да помагат на хора или животни, които са изпаднали в беда. 

                                                                   Яна Антонова Кочева

                                        1ОУ „Свети Климент Охридски“, гр. Сандански

„Доброто се прави, без да бъде поискано“

   Искам да разкажа моята история за приятелството ми с моя съученик Васил. Ученик съм в 9 клас, случката се случи преди няколко години.В началото на 7 клас в класа ни дойде нов ученик. Той е от ромски произход, но  по нищо не се различава от нас. Винаги идва облечен чисто, винаги носи учебници и тетрадки.  Домашните понякога ги преписват  в междучасията. Васко е добър ученик и приятел. Живее в бедно ромско  семейство, има болна сестричка и майка му често се налага да ходи с нея по болници и лекари. Той не показва емоции и  какво изпитва, не разговаря и почти не споделя нищо  с никого за своето семейство. След училище не идва с нас да спортуваме или да се разходим някъде. Винаги бърза да се прибере вкъщи.

Нашето истинско приятелство започна от екскурзията ни  в Стара Загора, тъй като за първи   път дойде и Васко. Целта на екскурзията беше свързана с учебна цел и трябваше да посетим Историческия музей, Музеят на религиите, Музеят на неолитните жилища,  Античния   форумен комплекс Августа Траяна. 

Споделих му, че по телевизията често дават такива случаи и как лекарите могат да  излекуват такива болести  със съвременни средства. Болката, страданието и нещастието в семейството на Васко ме накараха да се замисля и да разбера, че няма нищо по-важно от това да бъдем здрави и добри. 

Той беше скромно дете, не се биеше, не се караше с никого. Винаги си стоеше на чина и не искаше  да общува много с останалите ни съученици. Едва сега ми стана ясно защо никога не искаше да слиза да си купи нещо, или да дойде с нас на екскурзия. Семейството разполагаше с малко  средства, които най-често използваха за лекарства  и  не достигаха за нормално посрещане на ежедневните нужди и разходи на семейството. 

За своята възраст, Васко беше преживял прекалено много нещастия и беди. Той нямаше време дори за себе си, беше зает с грижите около сестричката си и да бъде в помощ на своята майка.

Когато се прибрах у дома, разказах на мама за случилото се. Тя ме изслуша внимателно и ме прегърна. 

„Така постъпват истинските приятели и порасналите момчета“, каза мама – Всички хора могат да страдат,  независимо от своята етническа принадлежност.  Обясни ми, че моята постъпка е достойна и добра. Нещастията и бедите могат да сполетят всеки един от нас- не ни избират нито по финансово положение, нито по етническа общност, нито по възраст, нито по цвят.

„ Ти си  гордост за мен и баща си. Радвам се, че сме успели да възпитаме най-важните човешки качества у теб -доброта, съпричастност толерантност, готовност за помагане на хора в нужда“ – това каза мама. -Парите не са гаранция за пълно щастие, но могат много да помогнат на хора в нужда. Продължавай да помагаш, когато и както можеш. Не чакай да ти искат, а просто прави каквото е нужно и необходимо. Веднъж направил нещо по свое желание, не чакай да ти върнат същата услуга. Не говори за това, не споменавай и не повтаряй. Направеното добро не е нужно да се показва и доказва. Рано или късно съдбата ще ти се върне двойно направеното.

От тогава Васко ми е истински приятел. Мама праща храна, дрехи, веднъж купихме и лекарствата за сестричката му. 

За мен това беше един житейски урок, който ми даде да разбера човешката  болка и нещастие.Често си задавам въпроса с какво беше заслужило съдбата си това малко и невинно дете? Защо трябва да е трудно и толкова скъпо лечението на децата? 

За себе си направих следния извод: Винаги трябва да помагаме с каквото можем, на приятели в беда.Малката помощ може да се окаже  „животоспасяваща“.

Радостта лесно се споделя, но  добрите приятели се познават при споделяне на нещастието и страданието

                                                              Тончо Велчев Тончев

                                         СУ „П. К. Яворов“ гр. Стралджа, обл.Ямбол

         Малки жестове, големи сърца

Доброто винаги е било понятие, което разбирах особено добре, когато бях малка. Може ли човек да бъде само добър или само лош? Какво е нещото, което те определя като добър или като лош? Философски въпроси, които често се въртяха в малката ми глава, но така и не намирах отговор. В крайна сметка изводът ми беше, че доброто го правят само добри хора.

До онзи октомврийски ден в претъпкания автобус. Наблюдавах падащите листа през прозореца, докато музиката звучеше в ушите ми. Тогава в далечината забелязах възрастен човек, който тичаше към автобуса. Но нали знаете, обикновено никога не успяваш да стигнеш навреме, пък и дори да не успееш, не е от значение – все пак ще дойде следващ.

„Спрете автобуса, човекът тича! Не ви ли е жал? Стар човек е!“ – изкрещя някой в края на автобуса. Дори през слушалките успях да го чуя. Когато погледнах, видях позната физиономия на едно мръсно, разпокъсано момче, което често ходеше по кофите и просеше от хората. Често беше подритван като някакъв „пес“, защото всички знаеха какъв е, но от толкова чисти и добре изглеждащи хора той беше единственият, на когото му пукаше, че господинът тичаше за автобуса толкова бързо, че едва дишаше.

      Тогава той застана пред вратата и подаде ръка на възрастния господин. Тази „мръсна“ ръка бе единствената, която го хвана, мислех си аз, докато внимателно слушах разговора им.

      -Много ти благодаря, момчето ми! Жив и здрав да си, каза му той с усмивка на лицето.

 Момчето гледаше стареца с поглед, пълен с радост и благодарност. След това слязох на спирката си, а автобусът потегли, но случката остана в съзнанието ми.

     Докато вървях, несъзнателно се усмихвах на ситуацията и на доброто, което бе сторено. Може би за хората това бе просто една дреболия, но този старец може би стигна навреме някъде благодарение на него.

      Оттогава започнах да се замислям по колко пъти на ден срещам добри дела от съвсем обикновени хора. Например, веднъж една стара жена вървеше и си изпусна хляба. Тогава едно момиче й помогна да го събере, макар че бързаше за някъде. А веднъж, докато се редях на опашка, едно момче ме пусна пред него. Или онзи път в училище, когато едно малко момче се бутна в моя приятел и си разпиля нещата – първо се изплаши от него, но той се наведе и му помогна да ги събере.

Но за да разбера, че доброто не е само добро, а лошото не е изцяло лошо, а двете са навсякъде около нас, ми беше нужен някой, когото през цялото време мислех за лош. Не винете само мен – той старателно се прикриваше. Предпочиташе да го мислят за лош човек. С времето започнах да забелязвам, че зад тази „черна маска“ всъщност се крие едно добро сърце. Например, винаги беше добър с децата – те дори го обичаха. Никога не подминаваше просещите хора и никога не предаваше хората, които обичаше .

Така разбрах,че доброто е навсякъде около нас стига да можем да го видим.

                                                                     Елена Огнянова 

    "Да на добротата"

Всеки от нас знае колко много малките момиченца харесват Рапунцел, Пепеляшка, Червената шапчица, Ариел, Ана и Елза и всички останали прекрасни приказни героини от книжките и филмчетата. Това, което най-много ни привлича в тях са красивите рокли и дългите, лъскави коси. 

От малка аз също винаги съм била с такава дълга, здрава и лъскава коса, с която винаги съм се гордеела много и която мама с радост правеше във всевъзможни форми и прически. Грижех се за нея с любов, разресвах я всеки ден и мечтаех да порасне още малко. 

Спомням си, все едно беше вчера, а вече минаха повече от две години, как седим двете с мама и тя ми разказва за нейна приятелка, чието дете е дарило косата си за благотворителност. Какво значи това? Къде ще отиде косата? На кой пък му трябва тази коса? 

До сега свързвах думата благотворителност единствено с даване на пари за някой болен.  Тогава мама ми разказа, че има много хора, които губят косата си поради тежко заболяване. Помислих си, колко ли тъжно бих се чувствала ако някой ден нямам никаква коса…

Веднага разбрах, че искам да дам нещо,което при мен ще порасне отново. Осъзнах колко важно е да помогнеш на някой, който се нуждае от това и казах на мама, че искам и аз да направя като дъщерята на нейната приятелка. 

Първоначално тя ме погледна учудено, но после очите й заблестяха от гордост. 

„Как може един толкова малък човек да е всъщност толкова голям,дъще!“, каза тя и нежно ме прегърна. 

Спомням си колко силно туптеше сърцето ми докато гледах в огледалото как дългите ми плитки се отделят от мен. Чувствах се странно, но бях и много щастлива. Знаех, че правя нещо добро!

 Често си представях жената, която щеше да получи моята коса. Сигурно би била много изненадана и радостна. Виждах я как се усмихва, докато си слага перуката за първи път. 

Представях си как се чувства по-уверена и красива. Исках да й подаря не само коса, а и малко надежда и радост. Ако имах възможност да я срещна, бих я прегърнала и бих й казала: „Ти си много силна и красива!Знай, че не си сама и винаги ще имаш хора, които те обичат и подкрепят.“

Когато отрязах косата си за първи път, почувствах, че съм направила само първата стъпка. Исках да вдъхновя и други хора, особено момичета на моята възраст, да осъзнаят, че косата им може да промени живота на някой друг. Започнах да споделям моята история с приятели и в училище, надявайки се да запаля искрица доброта в сърцата им. 

Когато един ден телефона ми звънна и на екрана се изписа неизвестен номер се зачудих дали да вдигам, (защото обикновено не го правя, когато не зная кой е), но предполагах, че може да е това обаждане и наистина сърцето ми подскочи, когато жената от другата страна каза защо се обажда. Беше точно като Коледа, само че по средата на годината! Гласът отсреща беше толкова топъл и благодарен, че сякаш ме прегърна през телефона. Чувствах се като супергерой, който е спасил света. Никога няма да забравя онази искрица надежда в гласа й.

Даряването на коса ме научи на много неща. Разбрах, че дори малките жестове могат да имат голямо значение. Научих се да ценя това, което имам, и да помагам на другите, когато имат нужда. Но най-важното е, че разбрах, че добротата е заразителна. Когато правиш добро дело, то се разпространява като вълни и достига до много хора. 

Всички ме хвалеха, усещах огромна обич, подкрепа и признателност и затова реших да даря косата си и втори път. Старателно се грижех за нея цели две години, защото исках този път да бъде още по-дълга. Бях на седмото небе от щастие, когато този път получих съобщение от жената, която сега носеше и се радваше на моята коса. Никога няма да забравя този момент. И макар, че усещам подобно нещо за втори път, емоцията е дори по-силна от първия. Тя беше написала щастлива и благодарна и най-важното – там пишеше:“ Бъди винаги така добра и помагай на другите!“     Такава ще бъда – обещавам!

Надявам се, че моята история ще вдъхнови и други хора да направят същото. Нека заедно създадем един по-добър свят, където добротата и състраданието са на първо място. Ако и ти искаш да помогнеш на някой, който се нуждае, дари косата си, дари от времето си, дари от грижите си, дари от обичта си! Много хора се нуждаят от теб!